Истината е, че бих се застъпил за издаване и на телефонен указател, ако за автор е посочен Дан Симънс. За мен тетралогията „Хиперион“ е върхът във фантастиката, наблизо са „Илион“ и „Олимп“, а „Ужас“ е една от безпределно смразяващите книги, които съм чел. Шансът да работя по книга на Симънс е едно от нещата, които ме мотивират и заради които обичам прекомерно много работата си. При все това ми бе ясно в аванс, че „Петата купа“ няма как да стане любимата ми книга на автора, просто историческо-криминалната тематика, дори и с участието на Шерлок Холмс, не може да ме впримчи така, както полетът на въображението в гореспоменатите заглавия. И все пак Дан Симънс успя да ме изненада и да задържи вниманието ми през всичките 664 страници.
Наглед в центъра на книгата е Шерлок Холмс, но вътрешните истории са по-интересни и всъщност английският детектив е катализаторът, за да бъдат те разказани. Особено колоритно е камеото на Марк Твен, неговите истории и присъствие. Самюъл Клемънс дори си позволява самоволно да се изнасе на пръсти от историята по едно време – Симънс дава свобода на героите си да действат по свое усмотрение и не е случайна идеята Холмс да стига по дедукция до извода, че е литературен герой, или, точен и много сочен цитат: „Творение на някой опръскан с мастило драскач“.
Според мен е доста видимо, че „Петата купа“ ще се понрави изключително много на американската – заради (само)убийството на Клоувър Адамс и участието на Хенри Джеймс в разплитането на загадкатата – и на британската публика, ясно защо. Симънс показва обичайната си изключителна ерудиция в избраната тема – неговите герои свободно обсъждат романите на Артър Конан Дойл, разнищват ги, коментират грешките в тях, ровичкат се из детайлите и в смисъла на приключенията на детектива. Същевременно Симънс плавно ни въвежда в живота в Америка в период, когато тя е изключително самодостатъчна, праволинейна и отворена към бъдещето. Всичко ври и кипи, всички са в трескаво очакване какви са следващите научни чудеса, които ще дойдат – и не остават излъгани. Същевременно той въвежда и антагонистите на прогреса – анархисти и убийци, които искат да премахнат създадения ред, избивайки държавни глави в каквото количество е нужно, за да потъне светът в хаос.
Там се появява и архиврагът на Холмс – професор Мориарти, който е ръководител на глобална конспирация, както Хенри Джеймс се уверява със собствените си очи. Всъщност точно класическият американски писател е истинският главен герой в книгата – с неговия опит за самоубийство в Сена започва книгата, с неговата неволя да трябва да спори с Шерлок и в крайна сметка да се озове по непонятна принуда обратно в САЩ, в отчаяните му опити да избяга от шарадата, която Холмс разиграва, сменяйки самоличностите си като носни кърпички. Иска или не, той е част от мащабно разследване, в което прочутата смърт на Клоувър Адамс ще се преплете с детайли от личния живот на великия детектив (тук Симънс блестящо смесва реалност с фикция), екзотични роднинства и разкрития за далечни приключения на Холмс, при които той едва не губи живота си.
„Петата купа“ е исторически роман тип „22 ноември 1963“ на Стивън Кинг – фантастичната фабула служи само за задвижване на машината на времето. Много по-важни са автентичното пресътворяване на епохата, вмъкването на безброй детайли, които да я оживят, правдивото обрисуване на исторически личности, но и избягването от тяхното демонизиране или идеализиране. Приключенски роман в класическа традиция – и не е случайно, че се е разпрострял на толкова много страници голям формат. Съжалявам, че нямаше как книгата да излезе в твърда корица, щеше да е твърде скъпа, но и така мисля, че се получи добре, особено с живописната корица на Живко Петров, която той сътвори буквално за ден, след като оригиналният му замисъл бе преценен като рисков. Твърдо трябва да благодаря за чутовния труд на Васил Велчев, който направи тонове проучвания покрай книгата, както и за корекцията на Ива Колева, след която, ако има останала грешка, то ще да е заради лошо нанасяне на нейните бележки.
Още едно ревю за книгата има при „Изумен“.
