Няма да съжаляваш, Дейви. В случая на Спалтър има всичко – ужас, омраза, бандити, политика, големи пари, големи лъжи и може би съвсем малко кръвосмешение. Ще се влюбиш в него!
Сложна история имаме точно с „Питър Пан трябва да умре“. Още преди четири години корицата ме впечатли по много особен начин (неизбежно свързан с някогашните корици на Петър Станимиров за „То“ на Кинг), но тогава не четях трилъри изобщо, тепърва щеше да ми увира главата какво удоволствие са. И все пак този клоун продължаваше да ми се върти из главата. Сетне пък започнах да чета трилъри, а Джон Вердрън се оказа сред най-добрите изобщо. Прочетох му петата – „Не заспивай“, после първата – „Намисли си число“, втората – „Затвори очи“, третата – „Не дърпай дявола за опашката“… И остана само тази – книгата, която толкова години си ме чакаше. А пък не ми се искаше да я прочитам, защото нямаше да получа повече Вердън скоро. Само че преди седмица разбрах, че новият му роман е вече преведен. И Питър Пан, съжалявам, но ти стана време да умреш.
Дейв Гърни продължава с противоречивото си пенсионерстване – от една страна, скука и жена, която не разбира, макар да обича безмерно, от друга, един след друг заплетени случаи, които неминуемо го изправят на прага на смъртта. Този път обаче нещата не ще да са така – случаят, който се наема да разследва, е вече приключен и напълно ясен. Богаташ е убит на погребението на собствената си майка, а убиецът се оказва жена му. Доказателствата са събрани, тя е в затвора. Само дето едно приятелче на Гърни има огромен интерес да злепостави полицията, пък и в случая следователят не си е свършил добре работата. И Гърни трябва само да покаже, че държи на справедливостта – и да помогне делото да бъде преразгледано. Но… става страшно.
Струва ми се, че всеки път буташ един и същи камък по един и същи хълм, отново и отново, без да получаваш трайно облекчение или награда накрая. Изглежда така, сякаш всичко, което искаш, е да продължиш да буташ, да се бориш, да се излагаш на рискове – колкото повече опасност, толкова по-добре.
Следователят се оказва впиянчен бесняк, братът на убития – религиозно гуру, жена му – твърда като кремък, а дъщеря му – съблазнителна нимфоманка. А, налице е мафиотски бос, който е подозрително съпричастен и услужлив, а едва ли ще се учудите и от появата на герой с прозвището Питър Пан, който на всичкото отгоре е свързан и с България, но не за добро. Започва се обичайното странстване на Гърни, който си говори с всички и не разбира нищо – до момента, в който той и сътрудниците му отново се оказват на прицела, едни бомби са заложени и играта отново става с най-високите възможни залози.
В моменти като този винаги си ги спомняше – с безпокойство, че всеки човек на земята на определена географска ширина вижда едни и същи звезди. Но нямаше две култури, които да виждат едни и същи съзвездия. Той бе виждал доказателства за този феномен много пъти: събитията, които виждаме, зависят от историите, в които искаме да повярваме.
„Питър Пан трябва да умре“ не ме впечатли колкото другите романи на Вердън, но вече и знам какво да очаквам, няма го момента на възторжената изненада. Да идва шестата. Защото историите са добри, но по-добър е начинът, по който Вердън ги описва, и как винаги намира начин да обърне разследването с главата надолу и да открие съвсем различна перспектива – която вече обяснява всичките неясноти. Но и води до по-големи драми и страхове.
И рядко се случва, но българската корица е най-добрата. Но пък най-ужасяваща се оказа руската.
