Зима, пролет, лято, есен – смъртта е петият сезон и господар на всичко.
Арктическа пословица
Няма да изненадам никого, като кажа, че „Петият сезон“ на Н. К. Джемисин беше голям пропуск на книгоиздаването у нас в продължение на няколко години – причините се кореняха до голяма степен в неуспеха на предишни нейни издадени у нас – „Луната, която убива“ и „Засенчено слънце“. В крайна сметка с тежестта да я върнат на българските читатели се нагърбиха „Artline Studios“, които в последно време впечатляват с една след друга мащабни жанрови книги (ще спомена напосоки „Кралете на Дивото“ на Никълъс Иймс, „Сянката на боговете“ на Джон Гуин, „Деца на времето“ на Ейдриън Чайковски) и нямам особено съмнение, че ще довършат поредицата и със следващите две части: „The Obelisk Gate“ и „The Stone Sky“.
Фентъзи светът на Джемисин, Затишието, се отличава със своята нестабилност, а цивилизациите, които го населяват, винаги живеят на ръба на разрухата от поредното могъщо земетресение или изригване на вулкан. И когато някое от тях неизбежно се случи, настъпва Сезон, в който важат само и единствено жестоките правила на оцеляването. Легенди се носят за първия и най-ужасен Пети сезон – Сезона на разрушението (в края на книгата има чудесен списък с подродените хронологично Сезони, които дават рамка на времето и събитията в този крехък и изменчив свят), но след векове на постепенно съграждане и отчайващо бърза разруха най-сетне една цивилизация е успяла да се закрепи. И да преживее цели седем Сезона („Седем епохи, в които някъде земята се е разчупила и е бълвала пепел или смъртоносен газ към небето, а това е довело до зима без никакъв светлик, продължила години или цели десетилетия, а не месеци.“) благодарение на спазването на строги правила, които до голяма степен се свеждат до нещо като заклинание:
Спазвайте писанието, вземайте трудните решения и може би, когато сезонът приключи, все още ще има хора, които помнят как би трябвало да функционира цивилизацията.
Романът започва повече от минорно – като за начало ни отвежда към края на света и началото на мащабен Пети сезон, за който се очаква да продължи поне 1000 години – или може би няколко пъти по толкова. Джемисин умело заплита мистерия тук, като ни среща с тези, които са отговорни за глобалното унищожение, и които отприщват нарочно и целенасочено ада от сърцето на Затишието – град Юминес, който е „най-стария, най-големия и най-величествен жив град на света“. Или поне е бил до този момент. А веднага след началото на апокалипсиса авторката ни въвежда в първата от трите си сюжетни линии, която също започва трагично. Тази за Есун, която открива своя син убит, а дъщеря си – изчезнала.
Смъртта винаги е била тук. Ти си смъртта.
Причината е прозаична и основополагаща за основното морално противопоставяне в цялата книга – тя и нейните деца са орогени, хора с уникалния талант да могат да разбуждат, но и да потушават земетресения. Цялото общество на Затишието се върти около уменията на и страха от орогените – още като бебета те инстинктивно могат да потушават надигащи се сеизмични вълни, но и да ги предизвикат, заради което най-често още тогава са убивани жестоко от суеверните жители. Чрез перфидна пропаганда властите са намерили начин да ги бележат като втора ръка хора, дори просто като инструменти, които трябва да бъдат контролирани от ордена на Пазителите, които могат да ограничават уменията им, и обучени във Фулкрума – легендарна институция, в която орогените се учат да овладяват силите си и да ги използват само за да успокояват земята. Създадена е мрежа от припокриващи се постове, които създават защитени от обучени орогени зони, в които не се допуска дори леко потрепване на земята – най-стабилното място в този свят е, разбира се, град Юминес, в който се строят главозамайващо високи сгради, но далеч от столицата в мрежата има достатъчно пролуки, в които хората се оправят както намерят за добре. Есун е обучен ороген с много тайни в миналото си, която се е опитала да живее нормален живот, но е предала неволно дарбата на децата си – и сега едното от тях е мъртво, а тя ще направи всичко, за да намери другото. Но по своя опасен и изпълнен с препятствия път сред постепепнно развихрящия се Пети сезон ще открие много повече за този свят и същинските му измерения и загадки.
Друга от линиите, развиваща се в миналото преди започването на този Пети сезон, е за малко момиче с орогенни способности, което е открито навреме от Пазителите и спасено, преди да бъде убито. То е изпратено във Фулкрума, където наред с обучението си ще се окаже набъркано и в разкриването на грижливо пазена тайна, свързана с огромните обелиски, които плават необезпокоявано в небето над тази неспокойна земя. Сходна траектория поема и третата сюжетна линия, в която наскоро завършила обучението си във Фулкрума жена получава за задача да придружи един от най-могъщите орогени за изпълняване на наглед банална задача, комбинирана със заповед да зачене от него. Това е част от задълженията на ученичките от тази институция – те буквално са използвани като разплодни животни с най-могъщите мъже орогени, за да осигурят безопасно предаване на тези умения през поколенията. Двамата поемат неохотно на дълъг и опасен път, като определено точно те имат най-сложната сюжетна арка, но не мислете в никой случай за банална любовна история, нещата са много по-сложни, а в един момент и натъртващо модерни.
Тези три линии съставят основната тъкан на романа, като Джемисин умело вмъква и множество дребни отклонения и дори загатвания за още повече тайни, които очевидно ще се разкриват в следващите две части. Например впечатление правят причудливи и кротки същества като киркузите, които иначе се хранят с листа, но ако опитат достатъчно пепел, се превръщат в кръвожадни чудовище („Всичко се променя по време на Сезон“, отбелязва Джемисин, когато ни среща с тях). Наситени с бъдещ потенциал са същества като каменоядите, които „се движат през камъка като през въздух“, каменоведите и геоместите, всички те имат свой набор от причудливи сили, които имат място в този особен свят. Развита е мащабна конспирация, свързана с мрежата от орогени, които трябва да потушават земетресенията в зародиш, вече споменах летящите кристали и загадката около тяхната същност и произход, а определено бих отбелязал и че романът ми напомняше на света, който Брандън Сандерсън гради в заключителната част на трилогията „Мъглороден“ с всички тези огромни пепелопади. Към всичко това мога да добавя и неочакваното вмъкване на цял причудлив остров, който се оказва в разрез с всичко, което до този момент Джемисин беше разкрила за своя свят, но и пак там тя акцентира на странна сексуална колаборация, която ми се стори напълно излишна, но пък понятна с оглед на социалната ангажираност на авторката. Изобщо целият роман би могъл да се определи точно като социално ангажирано фентъзи, но основната тема в него е постоянната и неотклонна промяна, както на личностно, така и на обществено ниво, и нуждата след всеки срив важното да бъде съграждано наново.
В крайна сметка „Петият сезон“ е носител на „Хюго“ за 2016 г. и това е добра атестация – допаднаха ми дълбочината на този свят, наистина оригиналната магическа система, разработена с почти научна прецизност, добре осмисления завършек, който може да остави по-невнимателния читател зяпнал от изненада, а по-внимателния – удовлетворен, че е разкрил основната загадка, която Джемисин изгражда. По-интересното е, че първите страници са сякаш по-величави от финалните, очаквах нещо наистина мащабно там, но авторката дава само намек какво предстои във втората част. Като цяло романът ми хареса, чете се леко, държи неотклонно вниманието, а между трите сюжетни линии са поделени умело елементите на светоизграждането на Джемисин – редуването им попълва балансирано пъзела на цялата картина, която определено е впечатляваща. И очаквам да става още по-смайваща в следващите две части.
И само ще спомена в края, че има и едноименен роман от норвежеца Торкил Дамхауг, солиден трилър в най-добрите традиции на скандинавското крими.
От същия жанр
