Христо Карастоянов е автор на някои от най-въздействащите исторически романи, писани у нас – говоря, разбира се, за изключителните „Една и съща нощ“, „Кукувича прежда“ и „Т като Ташкент“, в които неговият огромен писателски талант се съчетава със задълбочени проучвания и смайваща ерудиция. Резултатът – книги, които оживяват по неподражаем начин някои от най-сложните и противоречиви години в нашата нова история. И тук идва „Петият вагон и други истории“, един пъстър и толкова летен сборник от „малки романи за из път“, които ни показват едно съвсем различно лице на писателя – с леко перо той ни отвежда към плажовете на младостта, когато всичко е по младежки наивно и вълнуващо. Датировката на историите е проточена – повечето са писани някогато, а сега са били донатъкмени, но все пак мога да твърдя уверено, че има много повече минало от настояще в тия редове.
„My name is Irene!“ дава тон с красива лятна авантюра, която се проточва и във времето напред между двамина, които животът нито събира, нито иска да раздели. „Последната песъчинка на онова лято“ поема от сходна изходна точка, един отпускар, който случайно попада не само на двамина добри авери, но и на чудесно момиче, което неминуемо разтуря тази дружна компания. „Сънищата на излишния човек“ поема в по-фантастична посока с едно хлапе, което има нищо по-малко от пророчески сънища, в които вижда джаджи от следващите десетилетия, които с променлив успех се опитва да сглоби в своето време, докато приятелите му се чудят на акъла. Разказът, който дава име на сборника от малки романи, е история за много пари и труп от грешната страна на едно дере – истинска деветдесетарска екшън трагикомедия с все един изпечен фалшификатор, който не се свени да пусне банкнота, каквато не съществува, за да пробва реакцията на властите. „Deja vu“ е шантава алтернативноисторична шега с Кенеди и неговата среща с извънземно, с един монголец и с Ли Харви Осуалд – и то точно преди да поеме към Далас. А за десерт са оставени два по-лични текста – една история за история (че и самата история), минала през много исторически перипетии – „Самотни декемврийски дъждове“, получила и киноадаптация, както и алтернативни възможности за завършек; и историята на една Таня, която отгледала змия от конски косми, но това ѝ коствало нищо по-малко от всичко. Добре де, има и нещо за злото, дето заспало под камък, но няма да го закачаме.
По тези страници Карастоянов е различен – разточителен, присмехулен, самоироничен, почти мога да съзра дяволитата усмивка, с която е писал, пренаписвал и препренаписвал тези истории, които в голямата си част са извадени от друго време и определено дават съвсем различен поглед към неговото писане. Да, историята е тук, тя се промъква сред текста подмолно чрез бомби, чрез преселвания, чрез новини и трагедии, а авторът се е забавлявал и с едни изчерпателни бележки под линия, които са решително безадресатни – тези, които са ги живели, нямат нужда от тях, тези, които не са, ще ги четат с недоумение и навярно недоразбиране (най-егоистично се поставям по средата между едните и другите, защото някои неща ми бяха пределно познати, другите – дивно непонятни). „Петият вагон и други истории“ е книга на личното писателско удоволствие, навярно е и в някаква степен автобиографична на места, но наистина има стойност като нещо леко за из път, както пише редакторът Борис Минков на задната корица, а в крайна сметка абсолютната непредсказуемост на сюжетите, които лъкатушат с лекота през различни истории и често кривват внезапно в друга посока, преди още по-внезапно пак да се върнат на следната страница, е очарователна. С две думи – каквото и да четете от Карастоянов, добро е.
От същия автор
От същите жанрове
