Трябва пак да стане революция, като в седемнайсета година, а никой не иска това. Макар че на всички малко ни се иска, дълбоко в душата си всички искаме да видим как всичко ще рухне.
В тая ултрагрипозна година книга със заглавие „Петрови в грипа и около него“, пък и с толкова свежа корица, няма как да не привлече внимание. Романът на Алексей Салников пристига със солидна визитка от Русия, а особеностите на тамошния хумор безотказно сочат, че от привидната предвидимост на делника там извира най-много смях. Както и се оказва.
И наистина – оказало се, че в погребалното бюро имат писател и художник. Писателят, по-точно поет, вече безкрайно дълго посещавал литературното студио „Строфа“ в библиотеката в Уралмааш.
– Между другото, жена ми работи там – каза Петров. – Тя казва, че ѝ било много мъчно за тези хора, които се събират там веднъж в седмицата, и ѝ се иска да ги заключи в конферентната зала и да подпали библиотеката, за да не се мъчат.
Историята на семейство Петрови, до един болни от грип, и техния абсурден делник, започва в тролей, пълен с обичайната пъстра палитра нелепници, но съвсем скоро се пренася в една катафалка с все прилежащите към нея аксесоари и тяхното съдържимо, а неизбежно и прераства в класически невнятен запой. Петров е невинна жертва на чуждите внушения, а тази витална нощ ще го отведе почти в небитието. Все пак като един средностатистически автомонтьор той има както рутината, така и уменията да оцелее след всичко това и да се върне в своя привидно черно-бял живот, в който само страничното му хоби да рисува комикси е причудливото мацване с цвят сред дните му.
След гъбите, тровещи хората, майка му и приятелката ѝ започнаха да обсъждат мъжете си, които по техните думи им тровеха живота. Така че преходът от гъбите към мъжете им беше съвсем естествен.
Жена му и детето му живеят отделно, макар че отношенията с Петров са добри. Петрова, както се разбра от цитата горе, е библиотекарка, която си обича спокойното междукнижно обитаване, но пък наистина не обича да седи до късно с литературния клуб. А какво (и дали) върши нощем – ей това трябва вече да прочетете сами. Синът на Петрови, това средоточие на болката и слабостта, на вниманието и ненавистта на родителите, също си има своите силни моменти, свързани с толкова трагикомично празнуване, че всички, спомнящи си соца, ще потреперим от сходни спомени. Тези тримата играят своя кротък танц на живот – който в съвременна Русия сам по себе си е подвиг. Салников незлобливо се шегува с всички трудности, които съпътстват битието на това толкова неотличимо, та чак анонимно като името си семейство – и само тук-таме вмъква едни чудни крайности, които да разчупят монотонното, но причудливо посвовему ежедневие.
Вбесявам се, че писателите, художниците, учените са най-обикновени хора, същите маймуни като всички останали, ето какво ме вбесява и аз не искам да живея така, с това несъвършенство, което няма как да се поправи…
А може би точно нищичко от написаното по-горе не е вярно. Защото в прекрасен следговор преводачката Боряна Даракчиева описва не само успеха на романа, но и нестихващите спорове около него. Вихрят се всякакви теории и предположения, които изискват поне едно препрочитане – защото е възможно нищо, свързано с Петрови, от запоя още натам, да не е вярно, или да е вярно, но да е различно. Объркани сте? Хубаво, и аз бях. И това му е забавното – „Петрови в грипа около него“ може и трябва да се чете като сатиричен роман на руската действителност, пък ако щете, може да се чете с цялата алегоричност, която критиците му приписват – а авторът нито потвърждава, нито отрича.
Какво е искал да каже авторът? В крайна сметка само той си знае. А може и да не.
От същите жанрове
