Не мога да се насиля да харесам тази книга, а ми се иска – мнозина, мисля, ще успеят в това, а познавам и хора, които искрено я обичат, до степен да я и препоръчват силно. „Пилгрим“ на Тимъти Финдли е от оная порода интелектуални книги, които се четат от чели много хора, обсъждат се на по-така събития, мяркат се в класации не по продажби, а по стойност – няма лошо, всички тия неща са важни. Но аз не можах да я харесам особено, ако и сюжетът на пръв поглед да изглеждаше увлекателен, да не говоря и за изключителната корица.
В началото на XX век оживял сякаш по чудо след наглед успешен опит за самоубийство пациент – Пилгрим – попада в в швейцарска психиатрична клиника, доведен от красива благородничка с изтънчен характер. Скоро крайно необщителният пациент попада във вещите ръце на Юнг и се започва епична борба между настоятелната психоанализа и неохотността на човек, който е живял твърде много животи и изпитва огромно влечение към единственото, което му е забранено – смъртта. Книгата тече през пространни диалози и вътрешни разсъждения, с малко случване, но подробно описание на характерите на героите – не само двамата в центъра, но и тези около тях, особено колоритни са другите пациенти в клиниката, чалнатият санитар, вярващ в ангели, и сблъсъка между еготата на лекарите, които имат силно различаващи се методи на действие.
За мен главният герой в книгата обаче не бе Пилгрим – който в голяма част от нея почти не говореше, а в друга не допускаше никого до себе си, а Юнг, който е още в неустановен период от живота си, разкъсван както от семейните си драми, така и от любовните си забежки. Юнг е описан като човек, не като икона, и тук книгата ми допадна, макар да ми бе изненадваща тази посока на сюжета – за мен този човек с единствения му живот, изтъкан от успехи и провали, бе далеч по-интересен от многострадалната Геновева Пилгрим, който не успя да ме убеди в дълбините на вековната си драма от преситеност.
Разбира се, вероятно книгата е далеч по-интересна за хора, които се интересуват от психоанализа, аз просто не съм от тях, затова и четох романа като разказ за едно сложно съперничество между двама души, които са като котка и мишка – с начество сменящи се роли, – не и като символно представяне на теорията или практиката в психоаналитичната наука.
Лошо впечатление ми направиха немалкото грешки в книгата.
В „Аз чета“ има доста хвалебствено ревю за книгата, още едно в „Полетът на костенурката“, а по-сериозно писание има във в-к „Култура“.
Един прекрасен цитат:
„Не че водя много морален живот, но го очаквам от другите. Не постъпваме ли всички така?“
Още по темата
