Няма как да пропусна чудесното начинание на “Аз чета”, които за пореден път правят точното нещо по точното време. Затова смело се гмурвам в тяхната Седмица на детските книги и до неделя ще ви занимавам изключително с чудесии за деца… и не само.
Защо точно “Пипи Дългото чорапче” е любимата ми детска книга, въпреки тежката конкуренция на „Войната на таралежите“, приказките на Родари и ред други? Доста неща натежават в полза на героинята на Астрид Линдгрен. Да видим…
Радва ме потресаващия непукизъм на Пипи, това, че живее в един неин свят, в който няма как да навлезе нещо лошо. Никой не може да я убеди, че не е права – по това си приличаме. Инатът й е прочут, а който се опъва, бива превъзпитан – независимо дали е злобен бик или лош крадец.
Харесва ми лидерската й роля и безкрайната вяра в куп неща – че майка й е на небето, че баща й е негърски крал, че в Огнена земя ходят наръце.. въобще във всяка щуротия, която е измислила – много е важно добрият лъжец сам да си вярва.
Яко е как носи различни чорапи – и аз притежавам този талант на пълна неспособност да държа чорапите си по двойки и затова ги нося в каквато комбинация ми падне. Но така си ми харесва.
Да броя ли страстта към приключения, но и към уютния дом, към неприкритото чревоугодничество и радостта от откривателството? Амчи да, броя и тях.
Затова аз си обичам Пипи. И каквито и сложни книжки сега да тормозят бедната ми глава, винаги ще имам час, за да избягам във Вила Вилекула или Корекоредут.
Или както казваше майка ми: “Неизживяно детство и разчепена младост”…
От същия жанр
