Седнете. Хванете книгата в ръка. Пронижете сърцето и ума си с нея.
Пък да ви видя как ще я изкарате от главата си.
Аз не мога.
„Пир в бърлогата“ на Хуан Пабло Вилялобос е вплетено в думи безумие, пречупено през детски поглед и разбирания, хързулнато в кръв, надрусано с кока, но без наркотичните фантазии. Всъщност цялата книга е една фантазия на детския вътрешен монолог, чрез който Точтли простичко описва абсурдната реалност, в която живее. Абсурдна за нас, за Мексико е обичайна.
Точтли живее в палат. Има си котки и птици. Тоест тигри и орли. Мечтае за хипопотам-джудже от Либерия. Предпочита гилотината пред мачетето, защото е по-чиста. После решава, че и катаната не е зле. Знае как човек става труп. Знае и как няма да стане труп, дори и с хиляда куршума в дадена част от тялото. Вижда политици в палата. Гледа насечени тела по телавизията. Обича шапки и стари филми. Но не всички. Мечтите му са детски.
Кратък брутализъм, който превръща всяка страница в истинско преживяване, в ужасяващо влакче на ужасите, описано в простички, пестеливи и кратки изречения. Дебютната книга на Вилялобос показва автор със самобитен и чудесен стил, преведен много добре и със замах, а за оформлението на корицата няма какво да говорим – Ина Бъчварова и „Жанет 45“ си знаят работата.
Книгата ме впечатли силно, подобно на изумителната “Пренощува облачето златно” на Анатолий Приставкин. Дори не знам колко откъса от нея трябва да извадя, за да покажа какви неща има по страниците. Но цялата книга е малко над 100, просто ще трябва да си я прочетете.
Две преварили ревюта в „зорините озорени озарения“ и при „Книжен Жор“.
От същите жанрове
