Някога флибустиерите действаха единствено срещу испанците, които се смятаха за собственици на целите Индии по силата на булата на папа Александър VI, и гледаха на всички останали народи като на крадци, които трябва да бъдат унищожавани. Днес нещата вече не са съвсем същите, те проявяват повече човечност и флибустиерите не бива повече да бъдат назовавани по този начин. Те са пирати, морски разбойници, които грабят безогледно всички народи и нас повече от останалите, като слизат на брега и насилствено отвличат хора!…
Дю Кас в началото на XVIII век
Не е винаги добра идея човек да потърси историческата истина зад любимите си приключенски романи. Защото пиратските творби на Салгари и Сабатини са ни водили из морската шир, а капитан Блъд например ни е бил пръв приятел при десетки препрочитания. И после човек се бухва в изследването на Жан-Пиер Моро „Пиратите. Флибустиери и пирати на Карибите и в Южните морета (1522-1725)“ и ако не друго, поне разбира част от скуката на дългите морски плавания. Защото в по-голямата си част това е една изчерпателна хроника на стотици непознати нам имена, които охотно воюват помежду си или нападат беззащитни селища, а опитите на автора да внесе систематизация в този хаос са по-скоро безуспешни. Или просто аз нямах нервите да се ориентирам в безбройните незначителни подробности, които изпълват първите двестатина страници.
Основният акцент е върху френските флибустиери, които са отговорни за систематичното обезкървяване на испанската корона, на която се налага да въоръжава цели флоти, за да пренася богатствата, които черпи с пълни шепи от Новия свят.
Последен през XVI век на историческата сцена излиза флибустиерът. Той също е корсар, тъй като притежава разрешение да въоръжи кораб за извършване на нападения по море. Свидетелствата се издават от адмирала на Франция преди отплаването от Понант (френския атлантически бряг) или от губернатора на Антилите от името на Индийската компания, на краля или на адмирала.
Моро обръща внимание и на английско-испанското противопоставяне, което завършва в крайна сметка с мирен договор и със забрана на корсарството. Точно преди това обаче се случва знаковото превземане на Панама на 19 януари 1671 г., като нападателите са водени от капитан Хенри Морган. Флотата му се състои от тридесет и шест кораба с 1846 души на борда, впечатляваща сила, която не е типична за никой период и е на практика последната акция на английското флибустиерство.
Не е пропусната и историята на легендарната Тортуга, която е обект на атаки от всички страни: испанци, англичани и французи. Моро пише, че например през 1637 г. „испанците преброяват четиридесет корсарски кораба, предимно холандски и отчасти френски, които потеглят от острова“.
Чак в третата част Моро обръща внимание не нещо различно от неизбродимата хронология на действията по море и по бреговете. Той се заравя в наистина интересните подробности за доходността на флибустиерския занаят, както и колко струва изобщо и кой може да си позволи да съоръжи цял кораб. Изводът му е, че това могат да си позволят само богати търговци, защото освен самия кораб и припасите, те трябва да платят двумесечен аванс на екипажа. Деленето на плячката никога не е справедливо и рядко минава тихо и кротко. От друга страна, прочутите заровени съкровища и карти за тях се оказват нищо повече от един мит, който изкуството превъзнася прекомерно.
Що се отнася до знамената, не винаги познатото от романи и филми черно знаме с череп и кости е било актуално. Френските флибустиери са използвали основно бяло знаме, цветът на кралската власт. Към него добавяли червено знаме като знак, че нямало да проявят милост. А черното знаме идва чак по късно с пиратите в началото на XVIII век.
Гладът е постоянен спътник на пиратите и Моро охотно цитира свидетелства от периода, които живописно дават представа за мъката на отделни екипажи, които не могат да се снабдят с достатъчно храна. Изобщо цялостното описание на същинския живот по корабите тотално обезличава мита за свободните смелчаци – това е скотско съществуване за отхвърлени от обществата индивиди, които страдат ден след ден.
С две думи, „Пиратите. Флибустиери и пирати на Карибите и в Южните морета (1522-1725)“ е сериозно научно съчинение, което разбива много митове и си струва да се прочете поне заключителната му част, която сумаризира бойните действия по море в проследения период. Самата хронология на тези действия е впечатляващо детайлно проучена, но не е годна за четене изобщо, освен за най-големите любители на телефонни указатели и техните увлекателни сюжети 🙂
От същия жанр
