Руснакът трябва да работи много усилено, животът му също е труден, но в душата си той не разбира неизбежността на този тежък труд и тежък живот. На война съм наблюдавал само два вида реакция на нещата, които се случват около някого: или краен оптимизъм, или абсолютна меланхолия. Преходът от едното към другото е бърз и внезапен и става лесно. Между тези крайности няма нищо. Никой не живее с мисълта, че войната ще е дълга, че само усилният труд, продължаващ с месеци, може да доведе до победа. Дори онези, които го твърдят, не вярват в това. Има само две чувства: първото: врагът е победен; другото – врагът не може да бъде победен.
Пресечна точка на двама големи писатели, „Писател на война“ събира военновременни писания на Василий Гросман („Живот и съдба“, „Всичко тече“) под редакция на историка Антъни Бийвър („Сталинград“, „Падането на Берлин“, „Битката за Испания“, „Втората световна война“ – I и II том) и историчката Люба Виноградова, която работи с него по няколко книги. Тази своеобразна биография е свидетелство от първо лице за прекараните от Гросман на фронта повече от 1000 дни, започнали в началото на август 1941 г., когато е изпратен на фронта като кореспондент на червеноармейския вестник „Красная звезда“. Авторите пишат недвусмислено: „Гросман се доказва като най-зоркия и правдив свидетел на събитията, които се случват на съветските фронтове между 1941 и 1945 г.“
Да се проследи пътят на Гросман не е никак лесно, но Бийвър и Виноградова се опитват всячески да очертаят къде и какво прави, като отчитат все пак липси в неговите бележници, които, заедно с публикуваните му статии от фронта, формират гръбнака на книгата. Тези статии са минавали през личното одобрение на Сталин, който задължително чете вестника преди отпечатване – а неговото неодобрение към Гросман се засилва с времето, като го лишава например от Сталинска премия за изключително популярния му сред войниците роман „Народът е безсмъртен“. Думите на Гросман от фронта звучат и поетично, и трагично, той обръща внимание на много дребни детайли и описва и бита на хората, пряко засегнати от военните действия: „Тази бедност, тази градска бедност е някак си по-лоша от селската. Тя е по-дълбока и по-мрачна. Всеобхватна бедност, която лишава дори от въздух и светлина“. Или как описва отстъплението под натиска на немците и как отделя време да прекара няколко мига на свещено за руснаците място:
Гробът на Толстой. Ръмжене на изтребители над него, тътен на експлозии и величавата спокойна есен. Толкова е тежко. Рядко съм чувствал подобна мъка.
В бележките му се появяват един след друг прототипи на героите, които после оживяват по страниците на романите му, а мъката по майка му, за чиято участ не знае нищо, но се досеща, пронизва много от думите, които пише. Гросман описва пространно битката за Сталинград, която заема централно място и в „Живот и съдба“, а той е и журналистът, служил най-дълго там: „Сталинград е изгорен до основи. Твърде много трябва да пиша, ако искам да нарисувам това. Сталинград е изгорен до основи. Сталинград е пепел. Той е мъртъв. Хората са в мазетата. Всичко е изгоряло. Нагорещените стени на сградите са като телата на хора, които са издъхнали в ужасната жега и още не са изстинали.“ Там вниманието му привличат снайперистите, дълго интервю с един от които е поместено, описва и смели жени, които пилотират нощем биплани с изключени двигатели, за да хвърлят малки бомби върху германските позиции или храна за защитниците.
Селата са станали царство на жените. Те карат трактори, охраняват складове и конюшни, редят се на опашки за водка. подпийнали девойки са излезли и пеят – изпращат някоя приятелка в армията. Жените носят на раменете си тежкото бреме на работата. Жените управляват. Те се справят с невероятно количество работа и изпращат на фронта хляб, самолети, оръжия и боеприпаси.
И макар популярността на Гросман да е огромна, смелите му и откровени писания не винаги се приемат добре, например му отвърлят статии, в които пише за геноцида над евреите в Украйна, дори в официалните доклади е забранено да се отбелязват изрично масовите им избивания, всичко минава под знака „съветски жертви“ и толкова. Той присъства при битката за Курската дъга, интервюира пленени германски генерали, свидетел е на освобождаването на концлагера Треблинка, където се среща с оцелели и пише голяма статия, в която пресъздава какво са преживели стотиците хиляди жертви, дори е цитирана по-късно на Нюрнбергския международен военен трибунал. Вижте как описва съдбата на един дезертьор: „Извънредно събитие. Присъда. Екзекуция. Съблекли го и го погребали. През нощта той се върнал в частта си по окървавено бельо. Разстреляли го пак.“
Ние, руснаците, не знаем как да живеем като светци, знаем само как да умираме като светци. Фронтът (символизира) светостта на руската смърт, тилът е греховността на руския живот.
С наближаването на победата Гросман предава с известна неохота колко са се променили руските войници на чужда територия, пише за масовите изнасилвания, включително на освободени рускини, а в дните на триумфа има възможност да влезе и кабинета на Хитлер: „Приемната. Огромно фоайе, в което млад казах с тъмна кожа и широки скули се учи да кара велосипед, като пада от време на време. Креслото и масата на Хитлер.“ След войната Гросман има проблеми и заради романа си за Сталинград „За справедливата кауза“, като е критикуван, че не е споменал Сталин, а драматизмът на последните му години и съдбата на магнум опуса му „Живот и съдба“ са прекрасно отразени от Бийвър и Виноградова.
„Писател на война“ е откровено свидетелство от свирепо време – откровеността на Василий Гросман е безценен източник на информация за Източния фронт и решаващите събития в противопоставянето между СССР и Райха. Бях срещал цитати от него в практически всички книги за Втората световна война, които съм чел, и намирам за чудесно, че имаме възможност да прочетем директно неговите записки и наблюдения от тези години.
