С риск на накърня фенските ви чувства – знаете ли как се пишат многотомните фентъзита, или поне повечето? Авторът пише 200-300 страници основна сюжетна линия, а след него армия сътрудници се заема да разбработи второстепенните приключения, облеклата на героините, оръжията на героите, битките и каквото се сетите – всичко внимателно форматирано според стила на автора, чието име краси корицата и продава томовете. И това далеч не важи само за фентъзитата, естествено – литературните роби са навсякъде и съмнение в това няма – четем колективни писания, но повечето им автори завинаги ще останат скрити. Те са писателите под наем или направо литературните роби, както също се наричат.
„Писател под наем“ е роман за приключенията на един такъв, а авторът е забулен в тайнственост: според издателството е популярен писател, който обаче не подписва дори собствените си произведения, камо ли тези, които пише, дописва или прекроява из основи, за да станат четивни. Книгата е горчив и ироничен вик срещу наложилата се система на изсмукване на таланта на мнозина талантливи автори, които обаче никога няма да получат признание по една или друга причина. Вместо това те се бъхтат над писанията на всякакви бездарници, имали щастието да са „продаваеми“ като физиономия, като известност в друга сфера или нещо подобно. Разбира се, тук акцентът е основно върху безбройните автобиографии, които се моткат по книжарските лавици, от които едва ли има изобщо някоя, писана без помощта – или дори решителния принос – на литературен роб. Но според автора едва 20% от книгите, излизащи на френски, са самостоятелни произведения и това вече звучи много сериозно.
Не мога да не се замисля какво е положението и на нашия пазар, където поне за една силно рекламирана авторка май е сигурно, че далеч не пише сама творбите си. И в рамките на шегата (или не) у нас май по-голям проблем е егото и графоманията, а не използването на помощта на писатели под наем. Ако използваха, може би щяхме да четем по-хубави книги, но в немалко случаи тук дори иначе задължителната редакторска намеса е приемана с враждебност и като кощунство. (Дори само бегло ще спомена езотерично-конспирационните автори, които не са сами в главите си, но това не е съавторство, а невменяемост. Освен когато пишат измишльотини от елементарна алчност – тогава е гнусно.)
Романът е красив и кратък, оформен прекрасно от малкото издателство „Библиоскоп“. Да, може да се каже, че част от лицата и примерите вътре бяха неразпознаваеми за мен, но това не попречи да харесам книгата, точно както се случи и с друга знакова за мен книжка – „Професия читател“ на Бернар Пиво.
Същинската стойност на тази книга за мен е в последните страници – там анонимният автор описва с много силни, много страстни думи какво се случва в света на книгоиздаването и наистина има страхотни пасажи, неслучайно Николета Руева, която ми подари книгата за третия рожден ден на блога, сподели, че нейното копие е пълно с подчертавания.
Ще цитирам само няколко, и то откъслечено:
Мълниеносните успехи на млади писателки с елементарен стил вдъхват големи надежди за слава у хиляди красиви, но празни глави. Издателите, които се страхуват да не изтърват шанса си, най-непоколебимо се възползват от този неизчерпаем източник. Тъй като ставаше все по-очевидно, че външният вид на автора, неговата харизма и най-вече способността му да налага определен медиен образ са важни колкото съдържанието на книгата (ако не и по-важни), имаше опасност играта да се превърне в покер, при който на играчите са раздадени най-слабите карти.
Внезапната смърт на словото, също така мълниеносна, както при кърмачето, настъпваше след триминутно четене и оставяше след себе си усещането за абсолютна празнота.
Не след дълго книгите ще се печатат направо от дискетата на авторите с техните грешки и нелепици. Публиката вече е свикнала с печатните грешки и глупавите изрази във всекидневниците. Крайно ненадеждните електронни коректори заместиха редакторите от плът и кръв, които зорко бдяха над коректурите.
Мисля, че през последните години читателите значително се промениха. Навремето хората бяха очаровани от съдържанието на книгата, а не от нейния автор, макар че имаха представа от неговата биография. Персонажите от фабулата бяха единствените герои. Днес публиката търси кумири, а ако няма такива – поне събития. Култът към идолите и манията за чествания изместиха традиционните литературни стойности.
Книги по актуални теми, разкрития за скандали, снобски романи или провокационни разкази на гротескни нимфоманки съставляват основна част от съвременния издателски фонд.
Огромна част от публиката се интересува от своите идоли. Ако й разкрием на каква манипулация е станала жертва, тя така ще се фрустрира, че има опасност да изхвърли телевизорите през прозореца или да прати книжарите по дяволите. Идолът е напълно завършен, безкрайно надарен образ. Неговите обожатели никога няма да приемат мисълта, че един непознат, изолиран в тайното си всекидневие, би могъл да окаже и най-малката помощ на дадена книга. Ако този унищожител на слава им попадне в ръцете, те без никакво съмнение ще го нарежат на парченца, ще му откъснат ушите и опашката като на бик, мъчейки се да го опровергаят.
Ще спра тук, има още чудесни откъси. За пореден път книга за книгите ме впечатлява, както се случи с гореспоменатата „Професия писател“ и „Като роман“ на Пенак, също подарък от Ники, нямам думи да изразя благодарността си.
–-
Хубаво ревю на книгата има в „Патиланско царство“.
От същите жанрове
