След “Убийството на художника” на Луиз Пени, за което писа преди няколко седмици, днес Рия Найденова смело показва тийнейджърската си същност, която грижливо крие под лъжовните пластове професионализъм и лъскаво образование.
Напоследък често виждам рецензии за тази книга – просто трябваше да я прочета и аз. Взех „Писма до мъртвите с любов“ със себе си по-миналата седмица на „Чети с мен“ в парка. Намерих приятели, запазили една от последните сенчести пейки, и седнах при тях. В един момент, когато приключих една от главите, вдигнах поглед и… на съседната пейка видях възрастна жена, съсредоточено зачетена в същата книга! Отидох при нея и размахах своята бройка. „Четем една и съща книга. Харесва ли ви?“ Тя се усмихна и кимна: „Писмата наистина са написани, нали разбирате, с любов.“ Така е. Беше права.
„Писма до мъртвите с любов“ е сложна и многопластова история за борбата на едно момиче да се съвземе след смъртта на по-голямата си сестра, която се превръща не просто в преодоляване на мъката, а в истинска мъчителна битка да намериш себе си, след като си изгубил човека, когото си приемал за константа и неделима част от живота си. Историята започва няколко месеца след като Лоръл – дете на разведени родители, което живее на смени при баща си и леля си, тъй като майка ѝ е заминала за далечен щат – е загубила по-голямата си сестра Мей в трагичен случай. Намеква се, че Мей се е самоубила – но Лоръл не е съвсем сигурна какво да мисли. Тя едновременно вижда изчезването на Мей от живота ѝ като нещо непростимо, дори като предателство, но също така е разкъсвана от силно чувство за вина, усещайки се отговорна за смъртта на сестра си. И не иска да говори с никого за последния ѝ ден и какво точно се е случило. Поне с никой жив.
Когато учителката по литература възлага за домашно всеки да напише писмо до някой, който вече не е жив, Лоръл избира Кърт Кобейн, защото е бил любимец на сестра ѝ. Щом стига до края обаче, тя решава да продължи напред и писмата бързо се нарояват. Лоръл не ги предава в час, а вместо това излива живота си, цялата си болка и загуба пред писатели, музиканти и актьори – повечето от които са били бляскав символ на нещо, но са загинали млади, на върха на славата си. Джанис Джоплин, Хийт Леджър, Ейми Уайнхаус, Амелия Еърхарт, Джуди Гарланд…
На първо място „Писма до мъртвите…“ е история за загубата в многото ѝ измерения. В действителност пропастта между Лоръл и Мей се отваря доста преди онзи последен фатален миг. Истината е проста – Мей пораства. Лоръл усеща промяната у нея и разбира, че вече е прекалено малка, за да участва в света, който сестра ѝ е създала около себе си. И се опитва да навакса всячески. Да бъде най-бързата, най-смелата, да стиска зъби и да премълчава страшното, докато не отмине – защото само така ще успее да не изостане. И тогава Мей изчезва завинаги – прави скок толкова надалеч, че Лоръл може само да падне задъхана на асфалта и да признае, че е дотук. Друга липса оставят след себе си майка ѝ, която бяга надалеч от миналото, приятелите ѝ, объркани от собствените си проблеми, момчето Скай, който се отдръпва от нея, уплашен, че не може да помогне с нищо. „Няма по-лошо от това някой, който би трябвало да те обича, просто да си тръгне.“ Неслучайно Лоръл се обръща към Елизабет Бишъп, която казва „изкуството да губиш е лесноусвоимо“, към Джоплин, която пее „свободата е просто различен начин да кажеш, че нямаш какво повече да губиш“, към Кобейн, който не успява да се пребори с демоните си. Това са хора, свикнали да губят.
Книгата е история и за порастването, което понякога просто не се случва както си го запланувал – ти си героят извън историята, който наблюдава отстрани, за да разкаже всичко, което се случва на останалите около него. Лоръл е изгубена в желанието да бъде някой друг и намира себе си единствено в подражанието на този идеал, на Мей, докато накрая не разбира, че никой няма да се погрижи за нея, освен тя самата.
„Писма до мъртвите с любов“ определено ще привлече много хора с общочовешките теми, за които разказва, и ако ви се струва, че не се различава с нищо от толкова много други книги – не е така. Историята е богата и разнообразна и жанрът на юношеската литература печели много от автори като Дилийра.
Още мнения за книгата има в „Аз чета“ (и още едно там), „На по книга, две“, при Мария Донева, в „Левитация“, „Някакъв блог“ и др.
От същия жанр
