…войната те принуждава да направиш равносметка на всичко преживяно, на на всичко сторено; войната е онзи страшен съд, на който всеки ще получи според делата си; войната сваля превръзката от очите и ако в обществото съществуват недъзи, те бързо се разкриват в цялата им дълбочина.
Странна съдба има тая книга. Издадена преди почти век и половина, тя се прероди на български наскоро – но веднага привлече внимание и се задържа в класациите, което не винаги е показател за качество, но се случва. „Писма от България“ на Евгений Утин е прекрасно написана хроника на първата половина от Руско-османската освободителна война, която обаче е много далеч от просто описание на военните действия. Утин задълбава много повече в емоционално-социалната обосновка на войната, на противоборствата в руското общество, в очакванията му за войната и изобщо за положението на Руската империя в европейската политика след срама от Кримската война.
Погледът му реже като бръснач – той пространно описва различните гледни точки „за“ и „против“ военна кампания на Балканите, спира се на историческите наслагвания, които довеждат до ангажимента на Русия към славяните (по-напред в книгата всъщност признава, че руснаците нямат особени заслуги за българите преди тази война), обсъжда модернизацията на армията и очакванията военната кампания да бъде бърза и бляскава. Нещо, което май никога не се получава.
Без да преразказвам, извадих някои ключови момента от писмата на Утин – той е изключително правдив човек, който не се страхува да критикува поведението на руснаците, които се държат арогантно и в румънските, и в българските земи, а първите военни неуспехи дори довеждат до озлобление към местното население. Прекрасно описано е и самото то, неговият бит и яремът, който виси над главата му – и все пак Утин признава с болка, че българите живеят по-добре от обикновените руси, които едва-що са били освободени от същинското робство на крепостното право.
Армията ни отива да мре за освобождението на славяни, а пък ние не намираме нищо по-добро, освен да се подиграваме и дори да ругаем същите тези слаяни. Оправдаваме се с широтата на нашите характери, но и в това трябва да има граници. Защото – пристигнахме в Румъния и побързахме да им се подиграваме, за да демонстрираме презрението си, пристигнахме в България и тутакси започнахме да се държим към целия смазан и измъчван народ със стария помешчически тон, който се изразява с ругатни и удари с камшик.
Интересен поглед има към подготвеното още преди войната гражданско управление на бъдещите освободени територии – Утин ясно показва, че е цинично то да се основава на военни кадри с нулев административен опит, а и че е иронично една държава, която хич не се слави с ефективно управление, да претендира да създава такова там, където е липсвало с векове. И идва логичния въпрос не е ли предвиждано руската власт да замени османската ако не по форма, то по същност?
България да бъде освободена от съсипващия я физически и нравствено турски гнет и да ѝ се даде пълна свобода да организира свой държавен живот съобразно нейните желания и интерес – такава изглеждаше да е привлекателната, благородна и за всички изгодна роля на Русия. За да останем в рамките на тази роля, очевидно не биваше да пренасяме на българска почва нашата чужда за България администрация. Мнителността, това исторически насадено ни усещане, водеше до тревожен въпрос: с въвеждането на руско граждаско управление не се ли крие замисъл на мястото на турската система в България да бъде въведен режим, формиран от векове в обществения живот на Русия.
Малко познат факт е, че младата българска държава заплаща със злато присъствието на руска армия и администрация. И това е било предвидено още в началото:
Всички разходи по издръжката на хората, викнати за гражданското управление, трябваше да се плащат с пари, събирани от българските земи. Българите щяха да научат за тях едва след като техните пари бъдат похарчени. Знам, че сега може да се каже: колкото и да им се струва на българите руското управление, то все пак ще им излиза по-евтино от турското. Спор няма, но нали ние дойдохме в България, за да я освободим от гнет и разорение?
Утин е безмилостно прям за нещата, които вижда с очите си:
Тук трябва да се каже, че българското духовенство наистина е на много ниска степен на развитие, мнозинството няма особено добра репутация, тъй като много от тях са били в различни отношения с турците. Ето защо българите не изпитват особена почит към своето духовенство, въпреки че сред него, разбира се, хора, дълбоко предани на интересите на родината си.
И умее да описва трагедията на бежанците, които бягат с руската армия отвъд Балкана след несполучливия първи набег в Южна България:
Два-три часа вървяхме нагоре към Шипка. Цялата долина на Тунджа беше под нозете ни всичко, до което стигаше поглед, беше от край до край покрито с нещастници, бягащи от турското отмъщение. Гледката надолу, към подстъпите на върха, беше така необичайна, че трудно можеше да си дадеш сметка за предизвиканите чувства. Без съмнение, мъка притискаше и завладяваше душата. От подножието до върха нямаше свободно и късче земя. Десетки хиляди българи прехвърляха Балкана и сякаш се движеха не отделни хора, а самите хребети.
Той отделя пространно внимание на духа в руската армия, който показва плашещо непостоянство в тон с военните действия.
Трудно е да си представиш нещо по-удивително от бързината, с която във военно време най-възторженото настроение се сменя с пълен срив на духа. Най-незначителната победа възвисява в небесата, но достатъчно е първо поражение и в сърцата на хората се промъква най-ниската нота в гамата.
Руският журналист бичува смело неподготвеността на руската администрация да поеме организацията на освободените територии зад фронтовата линия.
След като нищо не е било направено, ние нямаме право да изискваме възторжена благодарност, а и нямаме основание да обвиняваме българите, че спрямо нас показват благоразположението си недостатъчно старателно. За да обобщя, нека попитам: от къде идва обвинението за неблагодарност? Две са причините. Преди всичко, крайно ограничено познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас. Народът е чужд на сантимента и не познава платоничната любов, С любов той се отплаща само за наистина извършени действия, а не за думи и намерения. До края на последната война, освен добри намерения, българите не са получили нищо друго от нас. А те може и да не смятат тези намерения за съвсем искрени.
Към българите Утин е винаги благосклонен в контраст с крайните мнения около него. Той свидетелства, че срещу османлиите не се извършват масови зверства, макар че отделни инциденти и насилие има, разбира се.
Ако на нещо трябва да се чудим, то е, че ненавистта на българите срещу турския гнет не се изрази в много по-остра форма. Когато пътувах през български села, винаги се смвайвах, че срещах турци, които спокойно живеят при по-многочисленото българско население. Тия турци знаеха, че българите няма да се нахвърлят на имотите им и няма да посегнат на живота им.
Много силен страничен план на книга е описанието на руските жени, които за първи път получават възможност да се изявяват и да поемат съдбата си в свои ръце.
Много са руските жени, които скучаят, потиснато от постоянно и принудително бездействие, защото каквато и сериозна работа да поискат да вършат, навсякъде срещат препятствия. Жената жадува за работа и за дейна роля в обществото, с отвращение се отвръща от пустототата, която хвърля мнозина в изтънчения, светки, „приличен“ и скрит зад завеси разврат. А ако приемат жена на работа, посрещат я с недоверие и бързат да ѝпришият вулгарен приятно – нихилистка, – а с тази дума е свързана недвусмислена подозрителност.
А самата армия и военните действия? Не очаквайте хвалби в тази книга, тя приключва с 1877 г., когато далеч още не всичко е ясно.
Мнозина си мълчат за проблемите на нашата военна организация, но не са се вглеждали по-дълбоко и вече не се учудват. Такива грешки им се струват напълно естествени. Само руският войник не роптае и недоволства. За нищо не протестира. Пушката му е по-лоша от турските – той си мълчи, патроните не достигат – мълчи, оръдията по-лоши – мълчи, няма лопатки – мълчи. Но колкото и безропотно да се отнася, всичко това става пред очите му и оставя следи в съзнанието му… Много е нужно за да се чуе упрек от войника. Нужна е бока, физическо страдание, човек да е обхванат от нетърпение и отчаяние.
„Писма от България“ е прекрасен документ на епохата си, образец за страстни, но правдиви журналистически текстове в най-добрите традиции на онова време. Не можах да предам дори частица от богатството идеи и разсъждения, които населяват тези страници. Поздравявам издателство „Абагар“ за смелото решение да преведат тази книга, хубаво е и че тя срещна необходимия обществен отклик.
Чудесен анализ на книгата има в блога „Библиотеката“.
От същите жанрове
