По платото за среща с любовта и смъртта

   Наскоро написах, че „Калуня-Каля“ на Георги Божинов е бяла лястовица и реално точно такава легенда се завъртя около нея – не че всяка друга добра дума не е напълно основателна. Но не бива да максимизираме, че през соца не са се писали творби в разрез с линията – „Платото“ на Владимир Свинтила е точно такова изключение, което изглежда несъвместимо с времето си: 60-те години на XX век. От Свинтила бях чел само впечатляващата „Многоликият столичанин“ и бях напълно неподготвен в какво се забърквам – и точно това му е хубавото.

   „Платото“ е кратък антиутопичен роман за преживелиците на мъж, който се среща последователно с дявола, любовта и смъртта, докато се връща към живота след прекарани години в затвора. Обществото, в което живее, е тоталитарно в най-изчистен вид – и страница след страница Свинтила смело описва уродлива гротеска на света, в  който всъщност живее: от пропагандата, през насилието, та до претенциите за вечност. По платото той среща различни хора, които го отвеждат постепенно не само към равносметка на досегашния му живот, разкриване на тайните в произхода му, но и към предопределението му, очакващо го край една библиотека.

– Добър ден, къде така самотно през платото?
– Търся новия хотел, имам намерение да пренощувам.
– Хотел ли? – каза човекът. – Значи хотел?
– Защо, странно ли е?
– Не е странно, но хотел няма. Ти си повярвал на телевизията. Единствен. Работата стана така. Аз докарах с голям транспортен камион тази купчина пясък. И отчетох това в дирекцията. А там отчели поставянето на основите. В района отчели поставянето на покрива. В центъра се престарали и отчели завършването и откриването на сградата. Няма нищо, освен тази купчина пясък.

   Но това, с което наистина ме изненада книгата, е наличието на еротични моменти, най-малкото съм очаквал смели описания на сексуални актове, но основният минорен, плавен, примирен тон на книгата е накъсан със задъхани, енергични пасажи, в които е отдадена дан на естествената натура на човека и щенията му. Тук точно се промъкваше хуморът, с който Свинтила ме впечатли в „Многоликият столичанин“, като например:

Когато бях млад, отделях особено внимание на гардероба си. Добре облечен мъж, за жените, това е вече съблечен мъж. Доброто облекло дълбоко предизвиква жената. Тя се съблича често само заради доброто облекло на мъжа.

   Не мога да кажа, че „Платото“ ми хареса или ме впечатли особено сама по себе си. Но за времето си е нещо изключително и е важна реликва, това трябва да бъде изрично отбелязано. Книгата е толкова встрани от всичко, което може да се очаква от творба с такава нещастна рождена дата, толкова смела и саркастична в критиката си към комунистическата система и привилегиите на властимащите, че мога само да се удивлявам на смелостта на Свинтила. На фона на това трябва да отбележа незадоволителната според мен редакторска и коректорска работа по книгата.