След „Тигърът на Шарп“, „Триумфът на Шарп“, „Крепостта на Шарп“ и „Шарп при Трафалгар“ продължавам с ударните приключения в „Плячката на Шарп“, петия роман от една от най-интересните поредици, които излизат у нас в последно време – а Бърнард Корнуел прави пак и пак показно как се пишат леки приключенски исторически романи, базирани върху реални събития, но гарнирани с доволно количество драми, интриги, любовни похождения, предателства и в крайна сметка победи на доброто, дори то да не изглежда винаги като такова.
В „Плячката“ заварваме Шарп отново на дъното – след приличното замогване и откриването на любовта авторът бърза да му отнеме всичко, за да го запрати отново към нови опасности, дръзновени предизвикателства и… да, към нови завоевания на нежния фронт. Изпратен е към Копенхаген като придружител на солидна сума и пратеник, който има тайна мисия с жизненоважно значение в противопоставянето на французите по време на знайните драматични събития в Европа в началото на XIX век. Англичаните държат силно да сложат ръка на датския флот, който Наполеон би могъл да използва за евентуален десант, и са готови да бомбардират града, за да получат своето – което и извършват по най-безмилостен начин (тук се сетих отново за „Обсадата“ на Артуро Перес-Реверте). Шарп не е много наясно какво точно му предстои да върши, но когато животът му внезапно увисва на косъм, той по обичаен маниер се ориентира бързо. В града се свързва с важен търговец, по съвместителство и британски шпионин, успява да завърти главата на дъщеря му със случайната си прилика с покойния ѝ съпруг, а скоро се сблъсква и с префинената френска жестокост. Градът бързо се превръща в опасно място, а опитите на смелите, но необучени датчани да се противопоставят на професионалната британска армия се превръща в тъжно фиаско. Но по-важното е как нашият герой действа на този сложен исторически фон – и как ще се разправи с всички, които са се изпречили на пътя му – от началото на книгата, когато се завръща там, където е страдал като дете, та до края, където има да взема тежки решения, Шарп защитава образа си на грубоват джентълмен, който не се страхгува от нищо и никого, и не се страхува да си изцапа ръцете, когато някой заслужава да бъде изпратен на оня свят.
„Плячката на Шарп“ е в безупречно съзвучие с всички досегашни истории, макар конкретният исторически момент с бомбардировката над Копенхаген да не може да се сравнява по важността си с предишната книга, центрирана около битката при Трафалгар (но пък там Шарп не бе твърде полезен със сухопътните си умения). Но важното е, че събитията се движат във вярната посока и за другата важна фигура, която все се появява на заден план и на която е предопределено да тържествува над най-отличителния пълководец на епохата. А Шарп, струва ми се, ще да помогне сериозно за това, няма как да не другояче – но има още време до Ватерло. Скоро ще прочета и шестия издаден у нас роман – „Стрелците на Шарп“.
