По-добрите ангели на нашата природа сме самите ние

  Още преди месеци прочетох „По-добрите ангели на нашата природа“ на Стивън Пинкър, чиято предна книга „Как работи умът?“ е една от най-добрите в областта на популярната когнитивна психология (редом с „Мисленето“ на Даниъл Канеман). Но… колкото повече ти допада една книга, толкова повече записки си правиш в нея, и в един момент извеждането им в текст се превръща в задължение, за което все не намираш време – но сега, ден преди базара на книгата, просто трябваше да пиша за тази книга. Затова и 6-7 часа преписвах като луд откъси от книгата, а в момента се чувствам изтощен да ги вкарам в смислен контекст, затова и ще ги оставя така, както са. Огромната тухла на Пинкър представя идеята, че като общество сме станали много по-нетърпими към насилието – и ако е обичайно в научната област да има критики към отделните му доказателства и изводи, то генералната идея ми се струва основана и силна. Тя много добре кореспондира и с идеята на Робърт Райт, развита в „Еволюцията на Бог“, според когото напредъкът в мисленето позволява „опитомяване“ на религията и смекчаване на чисто човешките качества, които вменяваме на боговете си. Сходни идеи застъпва и Пинкър, който показва достатъчно ясно как векове наред насилието е било съществена, доминираща част от живота на човечеството, докато в наши дни в повечето части на света това не е така – въпреки че начинът, по който медиите ни осведомяват, показва точно различната картина.

  Но вижте откъсите и сами преценете, аз само се радвам, че такива книги излизат и у нас, поздравления за поредното изключително заглаве в каталога на „Изток-Запад“.

Нашите познавателни способности ни предразполагат към мисълта, че живеем във времена на насилие, особено когато това се подклажда и от медиите, следващи повелята: „Новините с кърви са първи.“ Човешкият ум е склонен да преценява вероятността за едно събитие според лекотата, с която си припомня съответните примери, а сцените с кланета е по-вероятно да бъдат излъчени в домовете ни и да се запечатат в паметта ни, отколкото кадрите с хора, починали от старост. Колкото и малък да е процентът случаи на насилствена смърт, в абсолютни стойности броят им винаги ще е достатъчен, за да запълни вечерните новини…

–

Не бива да разбираме намалението на насилието и като някаква неудържима прогресивна сила, която ни води към крайната точка на съвършения мир. То представлява съвкупност от статистически тенденции в поведението на групи хора през различните епохи и като такава изиксва обяснение в рамките на психологията и историята – как човешкият ум се справя с променящите се обстоятелства.

–

Ако миналото е чужда страна, то в нея цари шокиращо насилие. Лесно е да се забрави колко опасен е бил някога животът, колко дълбоко вплетена е била жестокостта в тъканта на всекидневното съществуване. Културната памет омиротворява миналото, оставяйки ни избледнели спомени, чийто кървав произход е бил обезцветен. Жената, накичила се с разпятие, рядко се замисля, че това средство за изтезание е било обичайно наказание в древния свят, нито пък човек, споменаващ момче за бой, се сеща за старата практика да се бие невинно дете на мястото на провинил се принц. Заобиколени сме от знаци за извратеността в начина на живот на предците ни, но почти не ги забелязваме.

    Пинкър посочва още в началото, че Библията не само е почитана от милиарди хора, които я наричат свой източник на морални ценности, но и е преведена на три хиляди езика. И все пак, при цялото това почитание, казва той, „Библията е една дълга прослава на насилието“… и тъй като повечето вярващи не са я чели, той отделя четири-пет страници за подробен преразказ на ключовите събития в нея, които са по-ужасяващи и противочовешки от всеки извратен хорър роман в наши дни. Пинкър е еднозначен:

Независимо дали израилтяните са извършвали геноцид или не, те определено са го смятали за добра идея. Възможността една жена да има основателен интерес да не бъде изнасилена или придобита като сескуална собственост изглежда не е минавала никому през ума. Авторите на Библията не виждали нищо лошо в робството или в жестоките наказания като ослепяването, убиването с камъни и разсичането на парчета. Човешкият живот нямал стойност, съпоставен с безпрекословното подчинение на обичая и авторитета.

Но идеята на Пинкър не е да осмива вярващите:

Огромното мнозинство от вярващите евреи и християни са, излишно е да го казвам, напълно почтени хора, които не одобряват геноцида, изнасилването, робството или убиването с камъни заради незначителни нарушения. Те почитат Библията изцяло като талисман. През последните хилядолетия Библията е била облагородявана, алегоризирана, заменяна от текстове с по-малко насилие… или дискретно игнорирана. И тъкмо това е идеята ми. Чувствителността към насилието се е променила толкова много, че религиозните хора имат компартментализирано отношение към Библията. Те ѝ отдават привидна почит както символ на морала, но основават действителния си морал на по-съвременни принципи.

Няколко страници по-натам той допълва:

…хората на Запад днес разделят мислено религиозната си идеология. Когато утвърждават вярата си в своите храмове, те изповядват възгледи, които почти не са се променили от две хиляди години. Когато се опре до делата, те уважват съвременните норми за ненасилие и толерантност – едно благонамерено лицемерие, за което всички би трябвало да сме благодарни.

Но не така е било в историята:

Институционализираните мъчения в християнския свят не били някакъв недомислен обичай; те си имали морална обосновка. Ако наистина вярвате, че отказът на човек да приеме Исус за свой спасител е гаранция за вечни мъки в геената огнена, то изтезаването му, докато признае тази истина, е най-голямата услуга, която можете да му направите в живота: по-добре няколко часа сега, отколкото цяла вечност по-късно.

–

…аз подозирам, че има и една по-проста хипотеза по повод влиянието на чистоплътността върху моралната чувствителност – хората са станали по-малко отблъскващи. Човек изпитва погнуса към мръсотията и телесните течности и така както хората днес може да отбягват някой бездомник, който вони на фекалии и урина, така и хората в по-ранните векове може да са били по-коравосърдечни към ближните си, защото тези ближни са билли по-противни… Философът Джонатан Гловър обръща внимание на низходящата спирала на дехуманизацията. Хората принуждават представителите на дадено презряно малцинство да живеят в мръсотия, което им придава анималистичен и получовешки вид, това насърчава господстващата група да продължи да ги малтретира, което пък ги принизява още повече, отстранявайки всякакви останали угризения на съвестта у потисниците.

   Има и още една причина за промяната на света към добро. И тя ще се понрави на читателите на този блог:

Разрастването на книжовността и грамотността ми се струва най-добрият кандидат за екзогенна промяна, допринесла за началото на хуманитарната революция. Затънтеният малък свят на селото и рода, достъпен само чрез петте сетива и формиран от един-единствен източник на съдържание, църквата, отстъпил място на една пъстра смесица от хора, места, култури и идеи. А разширяването на кръгозора на хората може по няколко причини да е добавило и доза хуманност към техните емоции и вярвания.

–

Тази линия на разсъждение може да се нарече хуманизъм, защото ценността, която признава тя, е човешкият разцвет – единствената ценност, която не може да бъде отречена. Аз изпитвам удоволствия и болки и преследвам цели в тяхна служба, така че не мога разумно да отрека правото на другите съзнателни същества да правят същото.

Ако всичко това звучи банално и очевидно, то значи вие сте дете на Просвещението и сте попили неговата хуманистична философия. С оглед на историческите факти в него няма нищо банално или очевидно. Макар и не непременно атеистичен (той е съвместим с един деизъм, в който Бог се отъждестява с природата на вселената), хуманизмът на Просвещението не използва свети писания, Исус, ритуали, религиозен закон, божествено провидение, безсмъртни души, задгробен живот, месианска епоха или Бог, откликващ на отделните хора. Той оставя настрана и много светски източници на ценности, ако те не могат да се докажат като необходими за увеличението на човешкия разцвет. Сред тях са престижът на нацията, расата или класата; фетишизирани ценности като мъжественост, достойнство, героизъм, слава или чест; както и други мистични сили, търсения, предопределения, диалектики и борби.

   Но да оставим за малко теорията настрана и да видим фактите – дали XX век е най-кървавият в историята. Ами… не е.

Знаехте ли, че е имало пет войни и четири кланета пред Първата световна война, кото са убили повече хора от нея? Подозирам, че много читатели ще бъдат изненадани да научат също, че от двадесет и едното най-лоши неща, които хората някога са си причинили едни на други (и за които знаем), четиринадесет са се случили във векове преди двадесетия. А всичко това се отнася до абсолютните стойности. Когато вземете числеността на населението в съответния мащаб, само едно от зверствата на XX век успява да се класира в челната десятка. Най-страшното клане за всички времена е било въстанието и гражданската война на Ан Лушан, един осемгодишен бунт по време на китайската династия Тан, който, според преброяванията, е довел до смъртта на две трети от всички жители на империята, една шеста от световното население по онова време.

–

В същото време посвествователната история потвърждава, че по-ранните цивилизации определено са били способни да убиват в големи количества. Техническата изостаналост не е пречка; от Руанда и Камбоджа знаем, че огромни маси от хора могат да бъдат убити с нискотехнологични средства като мачете и глад.

–

Имена като „Тридесетгодишната война“ и „Осемдесетгодишната война“, заедно с ненадминатия максимум в продължителността на войните, показан на фиг. 5-14, ни говорят, че религиозните войни са били не само интензивни, но и нескончаеми. Историкът и допломат Гарет Матингли отбелязва, че през този период един важен механизъм за прекратяване на войната бил извън строя: „След като религиозните въпроси взели превес над политическите, всякакви преговори с враговете на дадена държава все повече заприличвали на ерес и предателство. Въпросите, които разделяли католици и протестанти, престанали да подлежат на обсъждане. Вследствие на това (…) дипломатическите контакти намалели.“

–

Нула пъти които и да било от великите сили са воювали помежду си от 1953 г. насам (или може би дори от 1945 г., тъй като много политолози приемат Китай в клуба на великите сили чак след Корейската война). Интервалът без война след 1953 г. с лекота чупи предишните два рекорда от XIX в., продължили 38 и 44 години. Всъщност към 15 май 1984 г. великите сили в света вече били отбелязали най-дългият период на мир помежду си от Римската империя насам. Откакто през II в.пр.н.е. тевтонските племена се сблъскали с римляните, не бил изминавал подобен интервал, без някоя армия да прекоси Рейн.

Нула на брой са междудържавните конфликти, водени между страни в Западна Европа от края на Втората световна война насам… Не забравяйте, че дотогава европейските държави са започвали по около два нови въоръжени конфликта годишно от 1400 г. насам.

   Религиозните конфликти намират продължение през XX век чрез подражателските им идеологии на комунизма и нацизма, които спазват всички „повели“ на религиозното мракобесие.

Даниъл Чирот отбелязва в съвместната си книга със социалния психолог Кларк Макколи:

Марксистката есхатология всъщност подражава на християнската доктрина. В началото е имало един съвършен свят без частна собственост, без класи, без експлоатация и без отчуждение – Райската градина. След това дошъл грехът, откриването на частната собственост и създаването на експлоататорите. Човечеството било прогонено от Рая, за да страда от неравенство и оскъдица. По-нататък хората експериментирали с поредица от начини на производство, от робовладелския през феодалния до капиталистическия, като вечно търсели решение и не го намирали. Най-накрая дошъл истинският пророк с вест за спасението, Карл Маркс, който проповядвал истината на Науката. Той обещал спасение, но не бил чут, освен от най-близките си ученици, които пренесли истината по-нататък. Все пак, в края на краищата пролетариите, носителите на истинската вяра, ще бъдат покръстени от религиозните избранници, водачите на партията, и ще се включат в създаването на един по-съвършен свят. Една последна страховита революция ще заличи капитализма, отчуждението, експлоатацията и неравенството. След нея историята ще приключи, защото на земята ще настъпи съвършенство, а истински вярващите ще бъдат спасени.

Черпейки от трудовете на историците Йоахим Фест и Джордж Моси, те коментират и нацистката есхатология:

Не е случайно, че Хитлер обещава Хилядолетен райх, хилядолетие на съвършенството, подобно на хилядолетното царство на доброто, обещано в Откровението, преди завръщането на злото, великата битка между доброто и злото и окончателния триумф на Бог над Сатаната. Цялата образност на нацистката партия и режим е дълбоко мистична, пропита от религиозен, често християнски, литургичен символизъм, и се позовавала на един по-висш закон, на една мислия, възложена от съдбата и поверена на пророка Хитлер.

Всъщност съвремието чак отрича геноцида, дори просветените умове обаче често не са били на висотата на тези очаквания:

Но едва в края на XIX в., когато гражданите започнали да протестират срещу жестокостите към народите от американския Запад и в Британската империя, възраженията срещу геноцида добили разпространение. Дори и тогава откриваме Тиодор Рузвелт, бъдещия „прогресивен“ президент и лауреат на Нобелова награда за мир, да пише през 1886 г.: „Аз не бих стигнал дотам да кажа, че единствените добри индианци са мъртвите индианци, но смятам, че за девет от десет е така, а не бих желал да задълбавам прекалено в случая на десетия.“

–

Джеймс Пейн отбелязва един перверзен признак на напредък. Днешните отрицатели на Холокоста поне се чувстват принудени да отричат, че Холокостът се е случил. В предишните векове извършителите на геноцид и техните симпатизанти са се хвалели с него.

   Да излезем за малко от кръга на масовите убийства и да видим кое е единственото табу във… видеоигрите от 80-те години насам:

Изглежда изнасилването е единственото нещо, което не можеш да сложиш във видеоигра… Убиването на голям брой хора на игра, често пъти по жесток начин, или дори унищожаването на цели градове несъмнено е по-лошо от изнасилването в реалния живот. В една видеоигра обаче да дадеш на някого възможност да натисне Х-бутона, за да изнасили друг персонаж, е извън допустимото. Оправданието „това е само игра“ изглежда не намира отзвук, когато става въпрос за изнасилване… Дори и във виртуалния свят на ролевите игри изнасилването е табу.

–

Макар че детеубийството е най-крайната форма на малтретиране на деца, нашето културно наследство разказва и за много други, в това число принасяне на деца в жертва на боговете; продажба на деца в робство, брак или религиозна служба; експлоатиране на деца за чистене на комини и провиране в тунели на въглищни мини; подлагане на деца на телесни наказания, чиято форма граничи или направо преминава в изтезание. Изминали сме дълъг път, за да стигнем до епоха, в която половинкилограмовите недоносени бебета са спасявани с героични операции, от децата не се очаква да са икономически производителни чак до четвъртото си десетилетие, а дефиницията на насилието срещу деца е опряла до народната топка.

–

Суровите телесни наказания са били нещо обичайно векове наред. Едно проучване установило, че през втората половина на XVIII в. 100% от американските деца били бити с пръчка, камшик или друго пособие… Дори в началото на XX в. германските деца „редовно били слагани върху нажежена до червено печка, ако проявявали инат, завързвани за таблите на креватите си за дни наред, хвърляни в студена вода или сняг, за да се „закалят“, и принуждавани да коленичат всеки ден с часове върху една цепеница срещу стената, докато родителите ядели или четели.

–

Психопатията може да е еволюирала като малцинствена стратегия, която експлоатира една голяма популация от довечиви сътрудничещи си индивиди. Макар че никое общество не може да попълни милициите и армиите си само с психопати, подобни мъже неизбежно са несъразмерно привлечени от такъв тип авантюри, с техните изгледи за грабежи и изнасилвания.

–

Нещата загрубяват, когато размесени помежду си етнически групи закопнеят за свои държави, надяват се да обединят диаспорите си в други страни, пазят дълги спомени за вредите, които са претърпели от предците на съседите си, като същевременно не се разкайват за вредите, нанесени от собствените им предци, и живеят под управлението на скапани правителства, които митологизират славната история на една група, изключвайки останалите от обществения договор.

  И накрая малко обобщения, които си струват прочитането:

Заплетените отношения между богатството и насилието ни напомнят, че хората живеят не само с хляба. Ние сме вярващи и морализиращи животни и голяма част от нашето насилие произхожда по-скоро от разрушителни идеологии, отколкото от недостатъчно богатство. За добро или лошо – обикновено за лошо, – хората често са готови да заменят материалните си удобства за онова, което смятат за духовна чистота, колективна слава или съвършена справдливост.

Като стана дума за идеологии, видяхме че древните племенни догми не са донесли много добро. Навсякъде по света вярата в свръхестественото е узаконявала човешките жертвоприношения, за да бъдат омилостивени кръвожадни богове, и убийството на вещици заради злотворни сили (Глава 4). Светото писание изобразява един Бог, който се наслаждава на геноцида, изнасилването, робството и екзекуциите на сектанти, а хилядолетия наред тези текстове са били използвани, за да оправдават избиванията на неверниците, собствеността върху жените, биенето на децата, господството над животните и преследването на еретиците и хомосексуалистите (Глави 1, 4 и 7). Такива хуманитарни реформи като премахването на жестоките наказания, разпространяването на романи, пораждащи емпатия, и отмяната на робството били посрещнати навремето си с яростна съпротива от църковните власти и техните апологети (Глава 4). Издигането на тясно провинциалните ценности до селенията на свещеното дава пълномощия да бъде отхвърляна възможостта за компромис (Глава 9). То е възпламенявало съперниците в европейските религозни войни, втория по кръвопролитие период в модерната история на Запада, и продължава да възпламенява фанатиците в Близкия изток и части от ислямския свят и днес. Теорията, че религията е сила на мира, която се чува често сред религиозната десница и нейните съюзници днес, не съответства на историческите факти.