Вестник търси отчаяно човешко същество, способно да съставя цели изречения на английски език. Никакви имбецили, оптимисти или хора с име Саймън не могат да кандидатстват за позицията.
Доста суперлативи са изсипани около тази книга – и на предната, и на задната корица, и почти три страници в началото, очаквах нещо наистина, ама наистина забавно от „По-странни времена“ на С. К. Макдонал, още повече че бях зървал корицата из каталози, определено привлича вниманието. Историята се завърта около пропаднал вестник в Манчестър, който публикува всяка възможна абсурдна история, заметната с плаща на мистериозното и необяснимото. Да, един от ония вестници. Но и работещите в който ще се окажат на първа линия в битката с нещо крайно мистериозно и необяснимо – или с две думи, ще разберат, че не всичко, което публикуват, е измислица.
Хана Уилис тепърва ще разбира всичко това. Животът е бил ласкав с нея, имала е богат съпруг и луксозно съществуване, поделено между Лондон и Дубай, но това бързо е приключило, когато тя е разбрала за многобройните му изневери. Едно малко отмъщение се е разгоряло до съвсем истински пожар, който я е направил отчасти известна, а като страничен резултат е пропаднала тежко по социалната стълбичка, няма никакви пари, приятели или перспективи, а с това върви и стимулът да отговори на обявата за работа по-горе. И да попадне в една бивша църква, обитавана от най-странния вестникарски екип на света, оглавен от впиянчен, груб и като цяло отвратителен главен редактор – Винсънт Бейнкрофт, който някога е бил медийна звезда, но сега живее в кабинета си и се занимава основно да крещи по всички наоколо. И да се самопрострелва в крака, между другото.
В това свърталище на некадърност, разбити мечти и трагични истории, тя е най-опасната от всички – добросъвестен полезен служител.
Докато опознава чудатото място, в което е попаднала, и как точно се списва такъв вид вестник – като например часове наред да изслушваш историите на всякакви откачалници, които на всичкото отгоре искат доста пари за тях, Хана открива, че може и да има надежда да си стъпи на краката… до момента, в който едно младо момче е открито мъртво, а неговата голяма мечта, както и отчасти причина за смъртта му, е била да работи във вестник „По-странни времена“. В редакцията не приемат идеята, че той се е самоубил, а скоро и започват да се сипят доказателства, че някаква зла сила има пръст в това, а разследването е оглавено по изключение от компетентен и крайно негативен полицай, който отдавна подозира, че някой прикрива странни и необясними престъпления. И Бейнкрофт по изключение има намерение да преобърне земята, но да открие истината – а тя като цяло ще доведе до това, че член на екипа му ще бъде арестуван, друг ще бъде пратен в болница, а останалите ще бъдат ни повече, ни по-малко нападнати от огромно чудовище, приличащо на върколак. Защото магията си е съвсем истинска, а някой е решил да наруши години пазеното примирие между истинските властници на планетата. И на Хана и нейните колеги ще се наложа да научат твърде бързо твърде невероятни неща.
Аз съм десето поколение манк – каза той. – По наследство съм вечно ядосан и гневен и все мисля, че другите са ми виновни. Това е положението при нас.
„По-странни времена“ има своите качества, но натрапваното сравнение с Пратчет силно издиша и всъщност изиграва лоша шега на романа. За мен лично той беше нещо като английския оригинал на сериала „The Office“ – грубовато, странно, забавно тук-таме, но не може да се сравнява с американския римейк. Виж, сравнението с Чарли Строс и „Досиетата на Боб“ е повече на място, има нещо общо в абсурдите, които се сипят по страниците (и особено случващото се около печатната машина в мазето). За съжаление обаче нещо така и не ми се понрави в българския превод, а немалкото грешки по страниците не помогнаха също. Видях, че тъкмо е излязла и втората част от поредицата – „Този чаровен мъж“, но не съм сигурен дали ще продължа, определено очаквах повече.
Още по темата
