По-тихо от мрак, по-ярко от живота

    Когато Христо Кърджилов каза, че има готов сборник, който би искал да излезе при нас, в “Изток-Запад”, останах като гръмнат. Първата книга от библиотека “Гравитация” – “Самира” на Боримир Дончев – бе под печат, планираха се още две заглавия, а пред мен бе автор, на когото трудно можех да откажа. След прочита на разказите вече бях сигурен – исках “По-тихо от мрак” да излезе колкото се може по-бързо. И това се случи.

    Разказите на Христо са много различни от хумористичния роман „Свински парчета“, за който писах наскоро – всъщност при наш разговор миналата седмица авторът ме шашна, като ми обясни, че зад всички невероятни образи и случки стоят абсолютно реални събития – нещо, което и за миг не ми беше минало през главата, толкова нереално абсурдни са. Но добрата литература се прави от добре живян живот, изпълнен до крайност с преживелици.

   Текстовете в „По-тихо от мрак“ са дълги и сложни, каквито сякаш в последно време се срещат все по-рядко. Често историята, с която се започва, е само прелюдия към същинската част, както орехът е скрит надеждно – веднъж в зеленикавата гладка обвивка и втори път – в коравата набраздена черупка. А отвътре – същината, която разголва човешката същност в миг, отмята без жал всички прикрития, които се трупат с годините и разочарованията.

   Дори и работещ с думи, художникът се познава лесно сред тези страници. В този сборник Христо Кърджилов разгръща целия си талант да чете душите на хората, да ги обрисува със силни, ярки краски, да подбира от палитрата на живота истории, които хем сякаш са се случили на съседната улица, хем носят заряда на необичайното, което толкова неустоимо ни привлича. И малко по малко, натрупвайки се едно след друго, впечатленията стават толкова ярки, че животът навън сякаш губи своя блясък, особено ако скоро дъжд не го е оживявал.

   Сред разказите има какво ли не – скелет в шахтата, провиснал от тавана балон с киселина, магически самоубийства си дават среща с мрачни планове за страховити, зли отмъщения, изпепелени и забравени, но неприключили истории, копаене гроб другиму и неизбежното падане в него, гладът и хляба, който го насища за години напред, дори за цял живот… Само този разказ – „Хляб“ – е достатъчен, за да насити за цяла книга.

    В „По-тихо от мрак“ няма леки и приятни, развлекателни истории. Има го животът – по-често озъбен, отколкото усмихващ се, има го човешкото – по-често зло, отколкото смирено, има го страхът, който винаги диша близо до нас, особено когато наоколо е по-тихо от мрак…