Рецитирам наизуст като по учебник: “Замъците са големи укрепени сгради, служещи за резиденции на владетели и за отблъскване навражески нападения”. Излишно е да се споменава, че са неподвижни, нали?
Да, ама не, поне в света на Даян Уейн Джоунс. Още заглавието – “Подвижният замък на Хоул” – показва, че едва ли си имаме работа с нормален свят. И не би – попадаме в доста откачена реалност, бледо напомняща пълната лудост на романите на Пратчет. Но само бледо, дори може и да си го внушавам, да знаете.
Та, сред страниците на книгата магията си я има, но хората не ѝ обръщат чак толкова внимание, по-скоро гледат да стоят настрана от нея, пък нека повелителите ѝ се занимават един с друг. Главната героиня Софи има същото мнение, още повече, че е наясно, че ще има от скучен по-скучен живот. Причината – тя е най-голямата от три сестри – а всеки знае, че в приказните истории хубави неща се случват само на най-малката сестра, останалите са обречени да са антиподи по изглед, характер и живот.
Не и тук. Софи се изпречва на пътя на зла вещица, която я превръща в старица по незнайни причини. Решена все пак да се опита да живее така, тя бяга от семейството си и скоро се озовава в замъка на магьосника Хоул.
Това е доста странен замък, ще знаете. Не е голям, но вратата му се отваря едновременно на различни места, а на всичкото отгоре се и движи с пуф-пафкане по пътищата. Чудатата сграда е задвижвана от магията на огнения демон Калцифър, пленник на завеяния Хоул. Приключенията на старицата Софи едва започват, а основен проблем е как да осуети попълзновенията на Хоул към една от сестрите ѝ. Освен това в играта са намесени относително кадърен ученик, злата вещица, мрънкащ крал, ботуши-бързоходки и едно много упорито плашило.
Книгата се чете доста бързо и леко. Нямаш и избор – инак замъкът ще отпътува нанякъде…
От същия автор
От същия жанр
