И аз си нямам понятие защо реших да прочета „Подземието на смъртта“ на Емилио Салгари, този отглас от детството ми, когато поглъщах книгите от тази поредица една след друга, до наши дни има един шкаф у дома във Видин, пълен с тях. Още на първите страници ми стана ясно, че не, няма да има никакво удоволствие в това, което чета, отдавна умряло е оная безкритична ненаситност, с която четях като хала, вместо да си уча уроците.
А и този роман от началото на XX век просто не даде нищичко, за което да се хване човек. Сюжет от боксерското въстание в Китай, в който местните са лошите, чудовищата, изродите, диваците, а колониалните сили и католическите мисионери са светлите, умните, ловките и на практика безсмъртните (почти!). Нормално, в този период още властва идеята, че европейците имат правото да завладяват всеки изостанал технологично народ и да му налагат своите суеверия, които са явно по-висши от местните суеверия. Двете самоубийствени за континента световни войни са още в бъдещето и вярата, че така ще е завинаги, е явна. По-лошото е, че чудесните приключения и енергичен стил, с които свързвах Салгари („Тайните на Черната джунгла“ съм я чел сигурно 100 пъти), сега ми изглеждат като нелепа бутафория и безнадеждна досада.
Пораснахме, дявол го взел.
От същия жанр
