Всеки сън е сън за бягство…
„Подземната железница“ на Колсън Уайтхед очаквано бе приета радушно в Америка, а оттам и започна поход по света, какъвто малко книги имат. За мен лично бе учудващо как точно един месец преди нея излезе една много сходна като сюжет и име книга – „Underground Airlines“ на Бен Уинтърс, която остана изцяло в сянката ѝ. Тогава трябваше да избирам от двете и прочетох точно тази на Уинтърс, която имаше страшно интригуващ сюжет, но на стилово ниво не ми допадна. А сега мога спокойно да кажа, че при Уайтхед се случи точно обратното – стилово (и благодарение на превода на Игов) е безукорна, но като сюжет има какво да се желае. А защо пожъна такъв успех, считам, че може отчасти да се отдаде на политическата коректност и подкрепата на популярни личности за нея, имената им са на задната корица.
Белите хора жив ще те изядат; но понякога и черните го правят.
Уайтхед си позволява малко бягство от реалността и върху метафоричната подземна железница, както се е наричала мрежата за спасяване на роби от Юга към Севера, построява съвсем истинска – тунели, по които се носят разнообразни влакове, управлявани от леко откачени машинисти, които не знаят кога опасната им игра ще бъде разкрита. В сърцевината на книгата е робинята Кора, чиято майка е успяла да избяга навремето, а тя е останала да тегли хомота на нерадостната си участ. През нейните очи Уайтхед описва смазваща реалност на робската институция в Америка, но и нейното многообразие и всъщност дълбоката ѝ противоречивост. Той проследява и пълната власт над живота и смъртта на някои собственици на роби, и все пак наличието на други, които се отнасят добре със своите подчинени – че дори и ги освобождават понякога. Спира се на вътрешната агресия сред робите, които неминуемо се борят и помежду си за оцеляване и по-приемливи условия на живот, описва със сърцераздирателни думи съдбите на децата, раждани в плен, без значение дали бащите им са цветнокожи или бели.
И преследванията. И тормозът. И безнаказаното насилие. И изтезанията. И назиданията. И убийствата. Пълното неприемане на цветнокожите за човешки същества и втълпяването на псевдонаучни и благословени от религията лъжи, че умствено не са на нивото на белите и са заслужили участта си. На не едно място Уайтхед вменява на героите си пагубната идея, че щом нещо се случва, то това е волята на бога – и човек няма смисъл да се противи или да си въобразява, че реалността може да е различна.
Кора – също като майка си – бяга. И веднага попада във водовъртеж от страх и насилие. По петитте ѝ е ловец с изключителна репутация, а ѝ предстои да опознае различните лица на Америка – от крайностите на щат, в който бесят негрите директно и са опънали бесилки по пътищата, до уж по-умереното отношение към тях в друг, където им дават работа, квартира и относителна свобода. Преди зад този параван да лъсне истината. И да се наложи ново бягство – а там, през поредният тунел, е шансът за свобода, за ново раждане на белия (запазения за бели?) свят.
„Подземната железница“ е роман с различни скорости – малко муден на места, на други е светкавичен и наситен със събития. Участта на Кора и другите около нея, с които Уайтхед ни запознава, са представителни за различните лица на насилието в този период от американската история – насилие, чиято жертва стават и много бели, които се съпротивляват на робството и посмяват да помагат на жертвите му. Факт е, че това е рана, която още не е зарастнала, расизмът си е все така жив и трови живота не само в САЩ, а и по света.
Само като вметка бих казал, че е обидно за автора името му да бъде буквално скрито на предната корица в нечетлива тънка драсканица, смачкана между саждените букви на заглавието, което само по себе си не е лесно да бъде прочетено във вертикалната си разкъсаност.
От същия автор
От същите жанрове
