Онова кратко изречение за черешите и пролетта неразривно свързва Пабло Неруда с любовта – и макар това прекрасно двуезично издание на негова поезия в превод и съставителство на Никола Инджов да включва далеч не само любовни стихове, то реших да отбележа днешната дата точно с няколко отломъка обич, топлина и болка по загубената любов.
Когато четем любовна поезия, ние четем себе си – и в тези мигове всичко е живо, всичко угаснало пак се разжарява – и на тия пламъци топлим дланите си, останали студени от неслучили се хванати ръце.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да напиша например: „Озвездена нощта е
и сини трепят светилата далече“.
Кръжи нощният вятър в небето и пее.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
…Исках я, а тя ме искаше от време на време.
В такива нощи в ръцете си я поемах.
Целувах я толкова пъти под небето безкрайно.
Тя ме искаше, а от време на време и аз я исках.
Как да не обичам очите ѝ, взрени в мене.
Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.
Да мисля, че не я притежавам. Да чувствам, че съм я загубил.
Да слушам нощта безкрайна, по-безкрайна без нея.
И стихът да пада в душата ми като роса в тревата.
Има ли значение, че любовта ми не я опази.
Нощта е обезвездена и тя не е с мене.
Това е всичко. Някой пее далеч. Далече.
Душата ми не се примирява, че я загубих.
Търся я с поглед, за да я приближи към мене.
Сърцето ми я търси, а нея я няма.
В такава нощ дърветата побеляват еднакво.
Ние, тогавашните, сега не сме същи.
Вече не я обичам, но когато я исках
гласът ми търсеше вятър, за да докосне ухото ѝ.
Друго ще бъде. Друго. Както преди целувки.
Гласът ѝ светлото тяло. Очите бездънни.
Вярно, уж вече не я обичам, но може би я обичам.
Любовта е толкова кратка, забравата – толкова дълга.
Защото в такива нощи
в ръцете си я поемах.
Душата ми не се примирява, че я загубих.
Макар това да е последната болка от нея,
и последните стихове, които ѝ посвещавам.
Ако очите ти не бяха с лунен блясък и с отсенки
от глина, от повседневно творчество, от огън,
ако не бяха трепетни подобно вятър и не беше
седмицата кехлибарен наниз дни и нощи,
ако не беше ти самата озарено време,
когато към лозницата възлиза и минава есен,
ако не беше ти уханен хляб, замесен от брашното,
което нощното светило разпилява по небето,
многообичана, едва ли бих те толкова обичал!
В прегръдката ти аз прегръщам всичко,
което съществува – пясък, време,
дърво дъждовно, ето тъй за мене
светът светува, докато съм с тебе:
в живота твой аз виждам всичко живо.
Знае, че не те обичам и те обичам,
животът е двуличен и едното
крило на тишината става говор,
а огънят – на хладината двойник.
Обичам те, за да те заобичам,
безкрая да възвърна, за да мога
да те обичам винаги, защото
все още истинно не те обичам.
Обичам те и не, като че мога
да пазя ключовете на съдбата,
окаяна посока да избирам.
И любовта ми двойнствена е. Ето,
обичам те – ако не те обичам,
и те обичам – ако те обичам.
От същия жанр
