По принцип не допускам по двама гости на седмица в Книголандия, но този път ще направя изключение, най-малкото защото това е дългоочаквано ревю от приятелката ми, а и защото е за поетична книга – такива просто липсват тук поради личната ми страст към прозата. И още нещо – този текст ми помогна да опозная по-добре чудото, което се жертва да е с мен последните месеци. А това не е хич лесно, признавам. За мен е гордост, че публикувам такъв искрен и силен текст в блога:
Здравейте, аз съм Темз и съм пролетоманка. Абсолютна. А в момента ме тресе абстиненция. Априлското време се шегува с мен, хората се шегуват с мен и никъде не откривам пукната пролет освен в цъфналата слива пред прозореца ми. И като всеки наркоман си търся заместители. Този път търсенето ми не само се оказва успешно, а направо умопомрачително (каква гръмка дума), защото…
…ще ви споделя една тайна. От много време насам не бях разговаряла с човек (забележете, човек), който да ми докосне пролетното поетично. Особено пък мъж. И за да не останете с грешно впечатление, че встъпвате в едно монотонно и скучновато-емоционално женско ревю на женска поезия, ще бъда кратка.
Представям ви Иван Димитров – автор, към когото от много време подхождах с мнителност. За което трябва да се извиня, макар и да не го познавам лично. Проблемът е, че трябва да му се извиня не само за недоверието към битието му на поет, но и затова, че като цяло прочетох стихосбирката му „Поет на портрет”.
Ще си кажете, че става дума за някой артаджия драскач. Да, ама не! Попадали ли сте на поезия, която да е толкова лична, толкова интимна, толкова дълбока, въпреки своята откритост, че чак да ви хване срам.? Да се изчервите от удоволствие и от вътрешно смущение, че така нагло сте нахлули в света на човек, когото не познавате. Че сте се докоснали до най-личните му мисли, че сте помирисали вишните му, че си станал свидетел на онази поезия, която „не е необходимост от изричане”, а „онова състояние, в което така си се препълнил…” Ей така, да скачаш от пролет на есен, от лято на зима, от младост на старост, от любов на гняв, бяс, от спокойствие до динамика…
Защото мен ме хвана и подобно на срамежлива теменужчица направо затворих стихосбирката по средата. А хората в градския транспорт, както винаги намусени, ме гледаха с недоумение защо така се червя и се усмихвам. Дори и да е ялово.
Май че всичко идва от прямотата й. Димитров не спестява нито гънка емоция. „Поет на портрет” определено е една от стихосбирките, които не може, не може и не може да изгълташ лакомо наведнъж, защото всеки стих те пълни, натъпква, зарежда с някаква емоция и ако прекалиш, усещаш гадене. С извинение, повръщаш дъги, за да се освободиш от себе си, от него, от някого. А аз май отдавна не съм била толкова положително настроена към съвременен български автор, при това към такъв, изобщо непознат допреди седмица (тук е моментът да благодаря на близък приятел, който, ровейки се за подарък за рождения ми ден, решил, че това е книгата за мен; Алекс, позна!). Това обаче не е стихосбирка за класиците. Те са „скинари”, с които се бори всяко редче – какво имам предвид ще разберете, ако прочетете стихосбирката.
Ужасно ми се иска да кажа нещо негативно, повярвайте, хейтърът в мен крещи. Но дали защото е пролет, дали защото свалям догмите, не мога… Знак след знак пред мен премина филмова лента – образи на бивши, на мечти, на разминавания, на разочарования, на оргазми, на хипарство, на гняв, на нещастни или на шастливи семейства. А вкъщи сега мирише на вишни. Вишнево ми е. А на вас?
От същия жанр
