Разбираше, че хората завинаго остават чужди един за друг, че никой никого не е опознал истински, че от заточенитето в тъмната майчина утроба идваме на този свят, без да видим лицето ѝ, че ръцете ѝ прегръщат чужденец, че попаднем ли във вечния затвор на живота, измъкване няма, независимо чии ръце ни прегръщат, чии устни ни целуват, чие сърце ни сгрява. Измъкване няма. Няма, няма, няма.
Искам да започна с откъс от друга книга. „През нощта на 14 декември, към 23,30, Улф пристига с обичайното закъснение за срещата си с Пъркинс. Влиза в кабинета на Макс в югозападния ъгъл на сградата и стоварва тежка купчина върху бюрото на редактора си. Опакована е в кафява хартия, овързана е два пъти с връв и е висока повече от половин метър. Пъркинс отваря пакета и намира вътре печатни страници – над три хиляди страници от първата чернова на първата част на романа. Листовете от различна хартия не са номерирани последователно, защото и частите не са писани последователно. „Бог ми е свидетел, голяма част още е фрагментарна и накъсана – обяснява Том след това в писмо до майка си, – но така или иначе, сега той може да прегледа текста и да ми каже мнението си.“ Това е от „Геният“ на А. Скот Бърг, биография на редактора Макс Пъркинс, и описва предаването на един от огромните ръкописи на Томас Улф, които после преминават продължително окастряне и пренареждане, за да заприличат на нещо свързано и последователно. Нямам спомен дари тук се говори именно за „Погледни към дома, ангеле“, но мащабът на книгата в ръцете ми е солиден и е възможно.
„Всички щастливи семейства си приличат…“ – знаете, така започва един друг велик роман. А в този на Томас Улф се говори за едно от другите, нещастно посвоему семейство – нещастно от първите до последните страници, една гръмотевична буря от взаимопричинена болка, от самобичуване, от семейни скандали, понякога побоища и неизменното присъствие на алкохолния демон. Но това е и историята на едно семейство (на автора, романът е силно автобиографичен) като никое друго – или като всяко друго. Защото ако истински хроникьор на времето и живота се вгледа от такава близост, навярно точно такава мащабна творба би се получила от баналните иначе наглед животи на всички ни. Дори да ни дели цял век от творбата на Улф, то всичко, за което той пише, е познато, толкова познато. И точно заради тази книга обсъждах с една приятелка как четенето на великите автори е самотерапията, от която всички имаме нужда – много подобна на професионалната помощ, която иначе бихме могли да получим. Това е книга-самотерапия за Томас Улф, но универсалното ѝ послание я прави пригодна за мнозина. Ако смеят да бъдат погълнати от тази литературна бездна, изпълнена с емоции и живот, толкова живот.
Седна на твърдото канапе в мисионерски стил и се заслуша в студения капчук на тишината. В тази къща винаги съм живял като изгнаник. В тази къща има един чужденец и в мен има един чужденец.
Тези 650 страници обхващат само първите 18 години на главния герой Юджийн Гант (макар че според мен главният герой е баща му) – едновременно с това обхващат края на един свят и началото на друг. 1900-1918 г. е онова заключено време до края на Първата световна война, което променя САЩ из основи, пренарежда световната карта и полага основите на втората глобална касапница, която окончателно слага вододела между минало и съвременност. Точно това всъщност описва Улф през погледа на своето гръмотевично семейство – промяната в една огромна държава, която не може да мине без промени, без трагедии, без триумфи и без малки и големи битки на всички фронтове.
Не можем да върнем живота назад към времето, когато дробовете ни бяха здрави, кръвта – гореща, а телата ни – млади. Ние сме едно лумване на огъня – мозък, сърце, душа. Ние сме вар и желязо за два петака – а и тях не можем да си върнем.
Животът на семейство Гант е война на много фронтове през цялото време. Основният е между майката Елайза и бащата Оливър, които постепенно се отдалечават един от друг, но продължават да са свързани силно чрез децата си – макар че грижата за тях не е основен приоритет, не и отвъд най-необходимото. Постоянната вманиаченост по парите и печалбата пронизва цялата книга, това мерило за живота според притежанията постепенно отравя не само душата на Елайза, но и всички в книгата. Около растящия и силно дистанциран от всички Юджийн се играе и малката пиеса на живота – неговите братя и сестри и техните дрязги и постепенното отчуждаване и опитване да се откъснат от черната дупка на семейните крамоли, и голямата пиеса – на промяната на времето, която се усеща дори в курортното планинско градче Олтамонд, което е целият им свят.
Но това не е роман за събития. Фактически в него почти няма действие, по-скоро едно разлато съзерцание на живота чрез една от неговите клетки. Юджийн е само наглед основният стълб, всъщност точно той остана най-аморфния образ от всички, защото Улф сякаш не можеше да реши какво точно качество в него е основното, кой точно недостатък доминира. Всеки от хората около него е много по-ясен, с изграден характер и отклонения, с буйни изблици и горестни разкаяния, с постоянно брауново движение, което позволява на някой атом за кратко да се отклони по далечни земи, но неотклонно се връща пак назад. Защото това семейство може да е прогнило и разкапано, но някак си оцелява и се съхранява, точно както ракът дори сякаш няма властта да отнеме живот в тази книга.
И той си мислеше за странните изгубени лица, които бе познавал, за самотните фигури на близките си, прокълнати и обречени на хаос, всеки прикован на своя жребий на гибел и загуби: Гант, рухналият Титан, вперил немигащ поглед в огромната бездна на миналото, Елайза – с мъдростта на бръмбар сляпо трупа придобивки, Хелън – бездетна, безпътна, яростна, огромна вълна, която се разбива в безплодната пустош, и най-сетне Бен – призракът, чужденецът, който в този миг броди някъде в чужд град, кръстосва хилядите улици на живота и не намира нито една врата.
„Погледни към дома, ангеле“ е предизвикателство за четене. На места прозата на Улф става подчертано поетична, а в средата той си позволява дори едни 20-30 страници класическо изстъпление, в което насища прозата си с препратки към други творби, основно, но далеч не само Шекспир – там преводачката наистина е дала всичко от себе си с купища бележки, но си мисля, че и в други части на книгата имаше изречения, които по ритмиката си така рязко се отличаваха от околните абзаци, че навярно пак са позовавания на непознати ми книги (но пък като разпознаеш нещо, като например един абзац за преоткритата Троя и споменатия само косвено Шлиман, е удоволствие). В този роман е събран животът на един човек, при това човек, който е чел толкова дяволски много (ако направим пряк паралел между Юджийн Гант и Томас Улф), че в самата тъкан на прозата му живеят творбите, които са същностна част от него. Това е книга за книгите и книга за хората-книги, няма как да не прави впечатление, че дори неук човек като бащата Гант рецитира свободно и знае наизуст класически стихове – просто други времена, преди технологията, която взе да помни вместо нас.
Но най-вече това е роман за самотата на човек, който се чувства чужденец дори в своята собствена кожа. И гледайки снимката на Томас Улф на една от кориците, я осезавам. Това е книга за човек, на когото светът не му е по мярка.
Сега разбирам по-добре какво предизвикателство е било за Макс Пъркинс да канализира хаотичния, но хипнотичен талант на Томас Улф – мащабът на тази книга и детайлизирането на обикновения живот в едно обикновено градче, на ритмиката на живота на едно обикновено до последния публичен скандал семейство, са внушителни. Човек или се гмурва и оставя Улф да го води напред, настрани, обратно, навътре, надолу, нагоре и къде ли още не, или по-добре да не се захваща. При все това знам, че само съм се плъзнал по повърхността на тази книга – образованието в наши дни сякаш е невъзможно да включи познанията, които са нужни, за да оцени метапрозата на Улф: литература, която побира всичко видяно и преживяно; която успява да превърне дори дребната семейна хроника във величава история.
И някак през цялото време усещах, че точно на тази книга сякаш е стъпил Ъруин Шоу, за да напише своята „Богат, беден“ – но за различни времена, нрави и предизвикателства, доста по-понятни нам.
От същите жанрове
