Окрилен от преживяването, носещо името „Остатъкът от деня“, се бухнах с главата напред в „Погребаният великан“, дългоочакваният нов роман на Казуо Ишигуро след десетгодишна пауза. Прибързан бе този порив – затлачен в блато от преднамерено мъчен език, от натрупване на митологични елементи, символични напластявания, замъглен сюжет и мотиви на героите, се оказах в положение цял месец да чета по малко от книгата и да я оставям с лекота настрана. Упорит читател съм обаче и я дочетох, при все че ми се искаше неведнъж да я зарежа. И добре, че го направих – в края поне мъглата, поробила романа, се разпръсна до някаква степен, Ишигуро даде някои отговори, които през цялата книга левитираха и само сенките им прозираха бледо във въздуха, налице бе някакво подобие на завършеност, поне в смисъла на фантазния свят зад синята корица.
„Fog of war“ e военен термин, преминал и в компютърните игри – изразява несигурността в собствените възможности, в намеренията на противника, изобщо в предстоящото да се случи. Тук Ишигуро е спуснал fog of peace – времената след царстването на крал Артур са мирни и спокойни, нарядко някое свръхествествено същество нарушава реда и налага проява на агресия. Мъглата обаче е вездесъща, подобно на тази от „Смъртта е занимание самотно“ на Бредбъри – тази мъгла налага забрава, за която малцина си дават сметка. В нея чезнат спомени, близки, преживявания, опит… всичко. Жителите на тая полумитична Британия са изпаднали в безвремие, което им позволява да отглеждат децата си, но не и да се развиват. Всичко е трудно в тая мъгла, всичко е кратковременно, нетрайно и до голяма степен безсмислено.
Двама старци – Аксел и Биатрис – изживяват кротко сетните си дни в селото, което вече не им дава дори светлик вечерно време. В един от малкото си проблясъци на здрав разум и двамата се сещат, че някога имали са син и че той сигурно би им бил опора в заника на живота им. Внезапоно окрилени, те напускат селото си и поемат в голямото неизвестно, движейки се напосоки – с увереността, че бог ще ги насочи по правилния път, независимо накъде ще поемат. По друмищата те срещат воина Уистан, младока Едуин, рицаря сър Гауейн, който години наред не изпълнява Артуровата повеля да убие дракона Куириг, превърнал се сам в посмешище а ла Дон Кихот. Двамата старци водят постоянно разговор помежду си, който на места е трогателен, на други – неразбираем, сякаш Ишигуро наистина се е стремил да предаде лутанията на двама души, които нямат власт над умовете и спомените си. Не по-малко объркваща е практиката му да начева главите със скок напред във времето, а после ретроспективно да запълва зейналата неяснота и случилото се в промеждутъка. Множество малки истории се отклоняват от основния сюжет и самостоятелно имат своята функция, но като част от сюжета имат съмнителен принос.
Героите се засичат многократно и в различни конфигурации по страниците, като в някаква невнятна игра, всеки поемащ различни роли, разкриващи по малко колко скрити помисли се крият зад пространно учтивите им приказки. Сблъсъци с църквата и монаси бележат техния път – Ишигуро иронизира християнската ревност, която се извращава до жертвоприношения и обгрижване на тая страшна тайна, която виси през цялото време във въздуха. Мечове се вадят лесно, пламъци лумват из крепостите, превърнати в манастири, но много, много приказки усърдно затлачват действието до непоносимост.
В крайна сметка излизам с изключително смесени чувства от тая книга. Предполагам, че английската публика ще оцени този роман, ще го постави в контекста на легендарните исторически събития, които всеки народ си предава от поколение на поколение (плавно изменяйки ги, разбира се, знаем как усърдно българинът вярва в мита за хан Кубрат и пръчките), може би дори ще хареса приказно натруфения стил, на който е написан „Погребаният великан“. От книгата лесно могат да бъдат вадени символни елементи, почти като от неизчерпаем кладенец, и може би наистина в това десетилетие Ишигуро е дълбал все повече и повече надолу, за да стигне до водоносни/митоносни пластове, от които да черпи на воля сюжета на своето повествование. Резултатът за мен е спорен. Може да се отнесем по линия на кротката и красива любовна история, която се гради по протежение на всичките страници, или по изпълнените обещания за типично приключение, в което се върви към поправяне на голяма неправда/убийство на голямо зло и в крайна сметка след тежки премеждия героят се изправя с меч в ръка и побеждава, освобождавайки хората от влиянието му. А какво следва – това няма да ви разкрия, ключово е за смисъла на романа и предварителното знание за него би било пагубно.
Хубави ревюта за книгата, наблягащи на емоционалната ѝ стойност, има в „Аз чета“ и „На по книга, две“.
От същия автор
От същите жанрове
