Обожавам такива романи. Руската литература понякога вади истински оригинални и напълно неподражаеми образци, в които смесването на хумор и трагедия са неустоими. Те описват реалност, която няма как да съществува другаде, освен в “развитото социалистическо общество”, с всичките му условности и закони. Подобна книга е и “Чудесни години – кучета ги яли” на Михал Вивег, но “Погребете ме зад перваза” прави по-мрачно впечатление заради развитието на разказа през гледната точка на Саша Савелиев – малко момче, попаднало в лапите на побърканата си свръхгрижовна баба.
Езикът на тази книга ще ви потресе и хем ще се смеете, хем ще ви се свива сърцето, просто всичко изглежда привидно невъзможно, а всъщност е толкова реална реч:
“Смрадливо гнило изчадие! (Стори ми се, че зъбите й чак изтракаха.) Тази твоя майка нищо не ти купува! Аз обикалям за всичко с болните си крака!”, “Гааадина! Така да се гавриш! Така да ми пиеш кръвчицата! На майка ти колко й набивах в главата: “Учи, за да си независима”, на тебе колко ти го набивам в главата, полза никаква… Същият ще станеш като нея. Същото лайно зависимо. Ти ще учиш ли, долна твар непоносима, ти ще учиш ли, ще учиш ли?! – закрещя тя изведнъж колкото и глас държи. захвърли бръснарското ножче и хвана ножицата, която водя до чина. – Ще учиш ли?! – крещеше баба и при всяка дума забиваше ножицата в чина…”
Да, изглежда невъзможно една баба да говори така на внука си, но в гротескната реалност на Павел Санаев няма нищо невъзможно – и хладилниците със строго разпределени подаръци – според важността на лекаря, с безбройните лекарства (е, част са хомеопатия, та не ги броим), с невъзможната любовоомраза между бабата и дядото, и детето, застанало между чука и наковалнята. Целият този ужас – в хумористичен стил, на който не може да не се разсмееш. Или да заплачеш в следващия миг.
Нямам идея как бихте реагирали, тази книга адски ме обърка, така и не можах да избистря отношението си към нея. Странна, наглед невъзможна. И все пак толкова реална…
От същия жанр
