„Няма начин, просто няма начин“ – това постоянно се въртеше в главата ми, докато четях „Похотливецът от град Тъга“ на Кристофър Мур, една щастливо оставена у дома книга след последното книголандско парти. Когато я зачетох, имах страхотна нужда от нещо леко и живително, но чак такова чудо не съм очаквал – бляскава сатира, която нехае за реалността, но пък я нацелва жлъчно точно в слабите й места. Едно малко градче става жертва на самото себе си, на собствения си абсурден и изкривен начин на живот, а добавката на чудовището, еволюирало в посока да се храни с животни в депресия, е само зъбатата черешка на тортата.
Не мога да опиша какво се случва в тая книга, няма и нужда – ако може да я откриете отнякъде (изчерпан тираж, за съжаление), просто трябва да я прочетете. Мога само да спомена тъжния блусар с мрачно минало, чалнатата хахавела, бивша агресивна актриса от евтини жанрови филми, психиатърката, която спира лекарствата на целия град, полицаят, който по никой начин не бива да гони лошите, замесения в мръсни неща негов шеф и бойната му група, религиозните хахавели, които най-сетне имат жив-живеничък бог, комуто да служат коленопреклонно… и още много. Всичко това – в един кипящ въртоп, в който всичко се случва по различен начин, но отвежда в една посока – от смях към горчилка в какъв свят живеем.
Има два начина да се разправиш с реалността – да я изкопираш до последния детайл, изгребвайки дъното на мръсотията, както прави Франзен в „Свобода“ и „Поправките“, или да я изкривиш до степен гротеска, като в кривите огледала, които имаше някога по панаирите – чрез тях показваш най-ясно недъзите, които инак остават скрити сред бляскавата хипноза на привидното благоденствие. Това точно е направил Кристофър Мур в „Похотливецът от град Тъга“ и за мен е успял да постигне търсеното внушение – при това гарнирайки го с купища искрен смях.
Намерих много хубави корици на книгата, затова съм ги сложил надолу, не сред текста, както обичайно.
От същия автор
От същия жанр
