Много ми харесва идеята за „покоряване на щастието“ – не преследването му като химера, не подмамването му като плашливо животно, не мистичното вглеждане в себе си с надеждата така да измениш – и смириш – мозъчната си дейност, че да си внушиш някакво спокойноподобно щастие… точно обратното, типичното за западната цивилизация покоряване на непознатото, на примамливото, на неизвестното, борбата да постигнеш нещо и да откриваш смисъл и в успеха, и в преследването му, като един капитан Ахав и неговия грандиозен съперник. И макар откаченото ни време да отрича достиженията на тая цивилизация, тя е, която създаде всички придобивки, които приемаме за даденост – и пак тя е, която ни води нагоре към космоса и неговите тайни, не всички религиозни измишльотини и всякаквите празни философствания. Точно и затова книгата на Бъртранд Ръсел, писана преди близо век, има толкова стойност, която далеч надминава безбройните празнотевини за самопомощ и популярна психология, на които убягва толкова простичката идея да се осланяме на здравия си разум, а не на емоционалните субективни щения и недоказуеми измишльотини. Надолу се осланям изцяло на някои негови идеи, които ми допаднаха, но нека е ясно, че те са непредставителни за самата книга, всички виждаме това, което ни е угодно, разбира се.
Всъщност аз лично гледах на книгата повече като отломка от друго време, от един странен период между двете световни войни, в който тоталитарните системи се вихрят, здравият разум е ужасен от случилото се по време на първия глобален сблъсък, а до втория има още малко време, за да намести чарковете на света в нова конфигурация, която поне притежава устойчивост… за известен период от време. Още в началото Ръсел заявява как глобалният мир зависи от вътрешния на всеки един човек: „Изнамирането на система за избягване на войните е от жизнена важност за нашата цивилизация; но подобна система няма шанс, докато хората са до такава степен нещастни, че взаимното изтребление им се вижда по-малко страшно, отколкото да продължат да понасят своето съществуване.“ Той ясно посочва, че не търси решения за всеки човек на света, както правят разни фалшиви гурута като Чопра, а точно обратното, като добросъвестен изследовател се насочва към хората, които познава, и които споделят сходни проблеми и сходен начин на живот, и към които по съвпадение спадаме и ние в нашето време:
Моето намерение е да предложа лек за обикновеното, повседневно нещастие, от което страдат повечето хора в цивилизованите страни и което е още по-непоносимо, защото при отсъствието на очевидни външни причини за него изглежда неизбежно. Убеден съм, че такъв тип нещастие до голяма степен се дължи на погрешни възгледи за света, погрешна етика, погрешни житейски навици, което води до убиване на естествената охота за възможни и изпълними неща, от които в крайна сметка зависи цялото щастие, било то на хора или на животни.
Ръсел говори и за крайности в човешката психология, при които вглеждането в себе си се превръща в основно занимание – и предлага решение в добрия стар труд, дори наложен насила: „Наложената отвън дисциплина е единственият път към щастието за онези нещастници, чиято самообсебеност е толкова дълбока, за да не може да бъде излекувана по друг начин.“ На пръв поглед втрещяваща идея за нашето време, но кой не познава презадоволени хора, на които нищо вече не им прави впечатление, определено малко старомодно копане на полето (например!) ще ги накара да си спомнят какво е умора, почивка, апетит и жажда за вода и живот изобщо. Той допълва ясно своята идея в тази посока:
Човешкото животно, както и всички останали животни, е приспособено до голяма степен да се бори за живота си и когато благодарение на голямото си богатство homo sapiens може без усилие да задоволи всички свои прищевки, тъкмо липсата на усилие в живота премахва основната съставка на неговото щастие. Човек, който лесно придобива неща, към които изпитва единствено умерено желание, лесно заключава, че задоволяването на желанията не води до щастие. Ако има философска нагласа, той стига до извода, че човешкият живот по своята същност е злочест, тъй като човек, който притежава всичко, което желае, пак е нещастен. Той обаче забравя, че да останеш без част от нещата, които желаеш, е крайно необходим елемент от щастието.
Бъртранд Ръсел търси проблем в промяната в образованието, което не позволява на хората от неговото – и нашето – време да извличат наслада от изкуството: „Навремето на образованието се е гледало до голяма степен като на обучение в това да извличаш наслада – имам предвид наслада от по-префинено естество, недостъпна за недотам култивирани хора. През ХVІІІ век това е една от отличителните черти на „джентълмена“ – да черпи изтънчена наслада от литературата, картините и музиката“, а сетне обяснява как богатите хора искат даден ценен предмет не за да му се любуват, а за да не го притежава никой друг, една различна оценъчна система, която не води до смислено преживяване.
Много се смях на следващите му думи, които сякаш са писани за нашите дни и постоянното изгряване – и неминуемо бързо залязване – на „модни“ книги, които са като метеори на литературното небе:
Вземете например въпроса с четенето. Налице са два мотива да прочетеш някоя книга: или да ѝ се насладиш, или да можеш да се похвалиш, че си я прочел. В Америка точно това се превърна в повод дамите да четат (или да се правят, че четат) определени книги всеки месец; някои наистина ги четат, някои стигат само до първата глава, други преглеждат рецензиите за тях, но всички те имат тези книги върху нощното си шкафче. Само дето не четат нито един от шедьоврите. Не е имало случай „Хамлет“ или „Крал Лир“ да са били избрани от женския читателски клуб; не е имало месец, в който да е било необходимо да научат нещо за Данте. Поради тая причина се четат единствено посредствени съвременни романи и никога шедьоври. Това също е плод на конкурентния дух, което вероятно не е чак толкова зле: оставени на себе си, въпросните дами, иначе толкова далеч от посягането към някой шедьовър, сигурно щяха да четат още по-слаби книги, предложени от техните литературни пастори и учители.
Като всеки интроверт и аз не разбирам масовото увлечение по пътуването и се чудех какво извличат от него хората, които не могат да си седнат на д-то и да вършат нещо градивно. И Ръсел се чуди, той е недвусмислен, при това в свят, в който пътуването е още далеч от съвременната му масовост: „Твърде многото пътувания, прекалено голямото разнообразие от вълнения не са полезни за младите и са причина те, вече като зрели хора, да не могат да понасят плодотворната монотонност. Не твърдя, че монотонността сама по себе си притежава някакви достойнства; искам само да кажа, че някои добри неща са невъзможни без известна степен на монотонност.“ Според него едно е недвусмислено:
Щастливият живот трябва да бъде до голяма степен спокоен живот, защото истинската радост може да живее само в атмосфера на тишина.
Отричането от егото не е само източно учение, известна умереност е това, което Ръсел предлага като лек за грандоманията. Той пише: „Нашите действия не са толкова важни, колкото сме склонни да предполагаме; в крайна сметка успехите и неуспехите ни не са от съществено значение. Дори големите скърби могат да се преживеят; проблеми, за които сме мислели, че ще ни лишат от щастие до живот, с течение на времето избледняват, докато накрая идва момент, когато ни е почти невъзможно да си ги спомним в тяхната острота и болезненост. Но над всички тези егоцентрични съображения стои фактът, че ничие его не представлява особено голям дял от света. Човек, който е способен да фокусира мислите и надеждите си върху нещо по-голямо от него самия, може да постигне известен покой дори сред обичайните житейски проблеми, което е непостижимо за завършения егоист.“
Ако една такава книга не те накара да се вгледаш в себе си и да видиш някакъв проблем, значи не е читава – е, „Покоряване на щастието“ „проговори“ лично на мен с тези думи по отношение на работохолизма, от който не точно страдам, но от който не ми остава много време за каквото и да е, и определено не съм само аз:
Един от признаците за приближаването на нервен срив е убеждението, че работата на дадения човек е ужасно важна и ако той си вземе почивка, това ще доведе до всякакъв вид бедствия. Ако бях лекар, щях да предписвам ваканция на всеки пациент, който счита работата си за извънредно важна. Във всеки един от случаите, с които лично съм запознат, нервният срив, приписван на работата, всъщност е причинен от някакъв емоционален проблем, който пациентът иска да избегне, като се претоварва с работа. Той не иска да отдъхне, защото ако го направи, вече няма да има какво да го отвлича от мислите за неговото нещастие, независимо от какво е породено то.
Ръсел отрича каквато и да е градивна роля на религията в чувството за щастие. Той смята, че ако едно дете от малко е с промиван ум, то това ще се отрази на възможността му да бъде щастлив и като възрастен – нещо, което виждаме навсякъде около себе си: „И все пак не заради това, когато е болен, се чувства прокуден, лишен от всяко право да получи божието благоволение. Не в това се коренят среднощните му кошмари, в които майка му го гледа неодобрително. Защо подсъзнателният му морал е така далеч от неговия разум? Защото етиката, насадена от хората, доминирали неговото най-ранно детство, е глупава? Защото тя не произлиза от никое учение за задълженията на индивида към общността; защото е скалъпена от вехти парчета на ирационални табута и защото съдържа в себе си елементи на морбидност, дължаща се на духовната болест, разяждала Римската империя. Нашият официален морал е формулиран от свещеници и ментално поробени жени. И е време хората, които трябва да изпълняват нормална роля в нормалния живот на света, да се научат да се бунтуват срещу тази болезнена глупост.“
Той не отрича ролята на емоциите и обяснява просто как рационалното отношение към тях може да ги накара да дават ползотворни плодове: „Но е погрешно да се допуска, че минимализирайки тези страсти, ние в същото време отслабваме и онези, които разумът не осъжда. В страстната любов, в родителската привързаност, в приятелството, в доброжелателството, в отдадеността на науката или изкуството няма нищо, което разумът би искал да ограничи. Изпитвайки една или пък всички тези страсти, разумният човек ще е доволен и няма да предприеме нищо, за да ги отслаби, тъй като всички те са част от добрия живот, ще рече живот, който поражда щастие както у самия човек, така и у другите. В подобни страсти няма нищо ирационално, а много ирационални хора изпитват само тривиални страсти. Не е необходимо нито един човек да изпитва страх, че като подчини живота си на рационалното, това ще го направи скучен. Тъкмо напротив – тъй като рационалността стои в основата на вътрешната хармония, човекът, който я постигне, е по-свободен в своето съзерцаване на света и в използване на енергиите си за постигане на външни цели в сравнение с човек, който е постоянно обременен от душевни конфликти. Нищо не е по-скучно от това да бъдеш затворен в себе си и нищо по-вълнуващо от това вниманието и енергията ти да са насочени навън.“
Хареса ми как в неговото време има уважение и към хората на науката, и към тези на изкуството, нещо, което социалните мрежи в наши дни и всичките фалшиви новини успяха да окалят и съсипят: „В живота на човека на науката са налице всички условия за щастие. Той се занимава с дейност, която активира неговите способности в пълна степен, и постига резултати, които са съществени не само в собствените му очи, но и според широката общественост, дори когато тя не може да ги проумее в ни най-малка степен. В това отношение той е по-голям късметлия от човека на изкуството.“ Ръсел сочи, че мнението на околните – с ясното изключение на експертите – носи повече беди на хората, които го следват, а не щастие:
Като цяло обаче смятам, че на мнението на другите, изключая експертната оценка, се придава прекалено голямо значение както по важни, така и по маловажни въпроси. Като правило човек би трябвало да се съобразява с общественото мнение, доколкото това е необходимо, за да не гладува или да не попадне в затвора; но всичко, което надхвърля това условие, е доброволно подчинение на ненужна тирания и вероятно ще попречи на щастието по всякакъв начин.
А любовта? Закъде без нея: „Привързаност в смисъл на искрен взаимен интерес на двама души един към друг, не само като средство за добруването на другия, а по-скоро като комбинация за общото им благо, е един от най-важните елементи на истинското щастие и човек, чието его е затворено между стоманени стени, невъзможни за преодоляване, пропуска най-доброто, което животът е способен да му предложи, независимо колко успешен може да е в кариерата си.“ Родителството за него е най-ценният източник на щастие:
Когато разглеждаме човешката природа отделно от обстоятелствата в наши дни, по мое мнение е съвсем ясно, че родителството е способно психологически да осигури най-голямото и трайно щастие, което животът може да предложи. Това без съмнение важи в много по-голяма степен за жените, отколкото за мъжете, но е достатъчно валидно и за мъжете, отколкото повечето наши съвременници са склонни да допуснат.
И в крайна сметка ясно описва как скуката е врагът на щастието и че трудът е това, което спасява от нея, а не безкрайни пътешествия и ерзаците на телевизията и киното (за наличието на едното и крайностите на другото Ръсел не подозира, разбира се):
Повечето хора, когато са оставени да запълнят времето си според своя личен избор, изпадат в затруднение да измислят нещо достатъчно приятно, че да си струва да го свършат. А дори и да вземат някакво решение, винаги са преследвани от чувството, че нещо друго ще им е още по-приятно. Способността да запълниш интелигентно свободното си време, е последен продукт на цивилизацията и малцина са онези, които в наши дни са стигнали до такова ниво. Освен това самият акт на правене на избор е сам по себе си уморителен. С изключение на хората с необикновена инициативност, за всички останали положително е по-удобно да им се казва какво да вършат през всеки един час на деня, стига разпоредбите да не са твърде неприятни. Повечето от бездействащите богаташи страдат от неописуема скука – това е цената, която плащат, че са освободени от робски труд. Понякога намират спасение от скуката, като отидат на лов за едър дивеч в Африка или пътешестват по света, но броят на подобни преживявания е ограничен, особено с отминаване на младостта. Ето защо по-интелигентните богати мъже работят също толкова здраво, колкото и ако нямаха пукната пара, докато богатите жени в по-голямата си част са заети с безброй маловажни дейности, в чието съдбоносно значение обаче са твърдо убедени.
Все пак не бива да забравяме, че „Покорояване на щастието“ е писана преди немалко време и в нея има много забавни откъси, които не синхронизират с нас, но показват духа на онази епоха – Ръсел пише с ирония за борбата на някакви наглеци срещу тютюнопушенето, или пък се оплаква колко е нехайна домашната прислуга, убеден е, че в Съветска Русия се случва нещо добро и че Ленин е бил отговорен лидер, и други такива, които са лесно простими според мен.
В края на „Покоряване на щастието“ Бъртранд Ръсел казва недвусмислено, че човек сам трябва да изгради щастието си, давайки си ясна сметка за себе си, онова класическо „опознай себе си“, което не е изгубило своята актуалност: „Готовността да се изправим пред истината за себе си е свързана с определен вид примирение; този вид, макар че може да предизвика болка в първите моменти, в крайна сметка осигурява защита – всъщност единствената възможна защита – срещу разочарованията и обезверяването, на които самозаблуждаващият се е изложен. Нищо не е по-уморително, а в далечен план по-мъчително от всекидневното усилие да се вярва в неща, които от ден на ден стават все по-неправдоподобни. Полагането на това усилие е задължително условие за надеждно и дълготрайно щастие.“
И така, е ли щастието постижимо за всички? Според автора да, според мен едва ли, твърде много лесни разсейвания заемат вниманието в наше време и водят до отказ от полагане на съзнателни усилия за каквото и да е, които в крайна сметка носят чувството за удовлетвореност. А може и напълно да греша, разбира се, макар че точно в здравата работа и насладата от добрите плодове от труда са това, което правят мен щастлив, но пък познавам хора, които ако не изкарат уикенда извън града, се поболяват, та кой знае…
Задължително хвърлете поглед и на друга книга с чудесна корица от Дамян Дамянов: “Как виждам света” на Алберт Айнщайн, сборник с ранни текстове на учения, писани преди 1935 г.
Още по темата
