Ох, има нещо половинчато в тая поредица – и то не само в заглавията на отделните части. „Полукрал“, „Половин свят“ и „Половин война“ е трилогия, която трябва да се справи с високите очаквания от предишните книги на Абъркромби, които силно харесвам. Първата част беше интересна приключенско-пиратска интерпретация на вечната история за отмъщението, втората беше много откачена любовна история с разбиване на много клишета от фентъзи романите – и как да не очакваш третата част да иде отвъд всичко това и да качи по-високо летвата. Но не би. И не, не е лоша книгата, Джо Абъркромби си води действието с обичайния си хаплив език и пълен цинизъм към хората и света – просто беше твърде предвидимо всичко, което точно от този автор не очаквах.
Облаците над пастор Ярви са се струпали. Неизбежното – окончателната война идва, и въпреки успехите му от предишните две книги надмощието на враговете е все така съкрушително. Още повече че един от важните му съюзници е сразен в нощта, а единствен оцелял от клането в двореца му е неговата уплашена дъщеря с неблагозвучното на български име Скара. Като съща Жана д’Арк обаче тя ще намери сили, за да застане като обединител между два доскоро враждуващи народа и предводители, за да изкове съюз, който да се опита да оцелее срещу всички шансове. И едва ли ще се учудите, че ще успеят – но романът е за детайлите и обратите, през които минава тази борба, както и за жертвите, които всеки от героите, познати от предишните книги или нови, трябва да направи.
Битки – да, има си ги, чудесно описани и много натуралистични, това, което Абъркромби владее виртуозно – но след „Герои“ едва ли ще може да надскочи нещо в тази област, там беше просто изключителен. Заговори – колкото щеш, но не и като онези от „Отмъщението на Монца“, разбира се. Магически артефакти и скитане из опасни земи – разбира се, има и това, но не колкото в оригиналната трилогия за Първия закон – “Гласът на острието”, “Преди да увиснат на въжето”, “Последният довод на кралете”. И едни диваци, които се оказват крайно полезни – е, това го видяхме доволно и в “Червена страна”. Елементите на фентъзитата все пак не са безкрайни, но е важно как са омесени. Тук са така, както си е обичайно – и точно това ми беше проблемът. Още по средата се сетих за основната загадка и натам само се чудех как ще бъде разкрита. Един от важните герои пък погина мърцина без капка внимание, сякаш сцената беше изрязана изкуствено от книгата, с което съвсем се ядосах, дори Мартин не проявява чак такова неуважение и поне описва дословно гибелта на своите жертви.
С няколко думи – трилогията Разбито море е олекотен Абъркромби. Може би не чак за тийнейджъри, но със сигурност е писан с мисъл за по-млада публика, може би като за начално четене на автора, но не и за фенове като мен, които сме изчели вече всичко издадено от него на български. Защото си заслужава. И се надявам следващите да са пак зли, мрачни и дълбоки. Защото знам, че Абъркромби си го може.
