Корица: Мека

Година на изданието: 2005

Страници: 735

Време за четене: 4 минути

    Поредна гостенка ме спасява от епистоларни напъни (да, Хриси, откраднах го от теб:). Преди време въпросната гостенка написа анотация за филм във Всичколандия и в изблик на мързел направо ще копирам информацията от там:

   “Девойката се казва Ива Колева, на 24 години е, от Видин, има издадена стихосбирка, но за момента упорито удържа натиска да подготви втора. Работи вече от цяла вечност в Младежкия театър, но слава Богу удържа на съблазните на буйното актьорско обкръжение. Освен това се зае и с каторжен коректорски труд в издателство “Софтпрес”, но не я съжалявам, ако знаете колко пъти ми е намирала грешки! Миналата година завърши по срамно успешен начин българска филология в СУ, доскоро учеше и някаква магистратура, която аз обаче усърдно успявам да не запомня :).”

   Ето и анотацията й:

    “Човек трудно пише за най-любимата си книга в целия свят. Емоционалното надделява, думите се разбъркват, искаш да обхванеш целия свят на книгата, да споделиш на бъдещите читатели красотата й.

   Започвам. „Полубрат” (2001) е рожба на норвежеца Ларш Собю Кристенсен, наш съвременник, а книгата му печели Голямата награда на Скандинавския съвет за литература през 2002 година. Епически роман (730 страници!), който обаче изчиташ на малки дъхове – ту, бавно, ту по-ритмично.

    Не е достатъчно да кажа, че „Полубрат” разказва за живота на четири поколения, израсли в Осло, защото ще отнема от очарованието на книгата. Не, Кристенсен говори много повече за душата на скандинавеца чрез образите на героите – Барнум, Фред, Вера, Болета, Педро, Вивиан. Те са само едни обаятелни олицетворения на истинския скандинавец. Чувстват, дори живеят поетично, превеждат езика на вятъра на човешки, прибавят музика и цветове и така се оказват възможно най-близо до майчиния си език. Често изплакват очите си, за да направят място на смеха, или мълчат, защото е полезно да си тайнствен – понеже мистерията говори на няколко езика.

   Барнум е малкото момче, което до края на книгата израства пред очите ни. Той ни превежда през света си, като същевременно мечтае да стане филмов сценарист. Запознава ни със своя полубрат – Фред, заченат при изнасилване. Среща ни със своята майка – Вера, с баба си Болета. Все герои, чиято участ e болезнена, наранена, преживявана трагично.

   Но те чувстват, че Mundus vult decipi – „Светът ще става все по-добър”, и старателно ограждат душите си с възможната красота наоколо. В техния град е лято, рано е, прекрасно е. В техните дворове се случват истории. Те са щастливи, защото имат толкова много чувства, между които да избират. И тичат, тичат към дома в тази чудновата вечер с натрупани имена върху устните си. Не винаги ги изричат, защото тишината в „Полубрат” се цени – тя е необходимото условие, за да съхраниш себе си. Но когато се случи да ги изкажат – те крещят. Отново за да запазят себе си.

   Предупредих ви – за любимата книга се пише емоционално, ирационално, дори със сълзи на очите. И нямах за цел да разберете с ума си това представяне на „Полубрат”. Ако душата ви е усетила желание да се запознае с този роман, не я изоставяйте. Срещнете я с героите на Ларш Кристенсен. Защото ще обикнете техните сърца.”

   Уф, ако можех и аз да пиша така…