Макар днес да приемам за даденост, че чета много фентъзи, това далеч не беше така само преди броени години, когато само фантастиката беше моят фаворит. Именно Джо Абъркромби с трилогията „Първият закон“ промени това, няма да забравя как бях на едно скучновато море в Царево (планирано скучно беше, наистина исках само да си чета и нищичко друго) и „Гласът на острието“ и „Преди да увиснат на въжето“ ми показаха цял един свят, който мислех за населен само с досадни джуджета, ревящи тролове, епични песни и протяжни пътешествия. И магии. Мразя магиите, алогични са и съсипват логиката на повествованието. Но точно Абъркромби ми показа, че може да се пише зло, агресивно фентъзи, което да не паразитира върху Толкин, а да е различно, вълнуващо – и продължи да го доказва и в „Последният довод на кралете“, и в „Отмъщението на Монца“, и в „Червена страна“ и „Герои“. Не ми се напускаше този свят, но е време. „Полукрал“ поема в нова посока, макар паралелите в избраните герои да са неизбежни.
Абъркромби се заема да разкаже историята на едно сакато по рождение момче – Ярви, който, въпреки кралската си кръв, никога не е показва никакъв „крализъм“, нито пиетет към кое да е от обичайните кралски занимания – битки, пиене и жени. Ярви трябва да бъде пастор и затова е обучаван дълго и щателно, докато живее в разочарование от своя недъг и отхвърлянето на околните. Но в един ден баща му и по-големият му брат са убити, скоро той е коронясан, оженен за бившата годеница на брат му и натоварен на кораб, пълен със свирепи воини, поели на поход за отмъщение срещу коварния враг. История, стара като света. Само дето Ярви няма възможност да се пробва като владетел, той и не иска – скоро е предаден, едва оцелява и се оказва роб. И там вече книгата започва наистина…
„Полукрал“ е едновременно класическа история за отмъщение, почти пиратско-приключенска сага, задъхана кървава история за оцеляване в дивата пустош, заговори и контразаговори, всичко това гарнирано с превръщането на едно уплашено момче в силен, макар и все така сакат мъж. Книгата е доста кратка спрямо обичайните томове и се чете за един ден – и макар определено да носи достатъчно класически мотиви, за да напомня на куп други книги, тя носи това приятно коварство на писането на Абъркромби, на резките му заключения за света и природата на хората (винаги нелицеприятни), което я прави удоволствие. Очаквах с нетърпение добър обрат в края, за да се осигури простор за следващата част и авторът ме изненада приятно, с което спечели и повечко симпатии за книгата. Елена Павлова ми гарантира, че следващите части са по-добри, така че съм спокоен – Абъркромби го може дори и без Логън Деветопръстия наоколо, макар че все пак има един герой на име Нищо, който има доста сходни с него качества и желание да ги прилага 🙂
