Традицията слаби четива да оглавяват класациите и да шестват триумфално по света продължава с „Полулош“ на Сали Грийн. Позиционирана в модния ърбън фентъзи жанр, насочена изцяло и непоколебимо в читатели, които не биха си купили нищичко с постна корица, тя може и да задоволи вкусовете им, формирани от „Здрач“ и подобните литературоподобия с банални, плоски и дразнещи герои, с лигави и безпощадно нелепи любовни драми и с неизбежните сюжетни кръпки и клишета, които имат за цел избягването на каквото и да е мозъчно напрежение у читателя.
Не, не казвам, че „Полулош“ е по-лоша от „Здрач“ – от последната съм чел само няколко нескопосани диалога и в общи линии това ми стига, за да не посягам, така че не мога да преценя. Тази я прочетох, което си го отчитам като постижение за читателското ми упорство, след като Грийн още с първите страници си показа, че безогледно е събрала на едно място елементи от други популярни книги, омесила ги е в простичко изложение с малко морализаторстване и изключително слабо обрисуван свят, добавила е щипка насилие за разкош, малко магия за цвят, семейни крамоли и свръхбанална любов за вкус – и е формирала начало на поредица, чиято тежест е изцяло в областта на маркетинга, който, като гледам представянето й по света и на колко езици е преведена книгата, си върши добре работата. Дори не ми се разпростира да обяснявам подробно какво не е в ред с книгата – разбирам, че литературата за тийнейджъри използва прости изразни средства, ясни и изчистени дилеми, лесно разграничими добри и лоши и прочие относително приемливи похвати с оглед възрастта на читателите – но подобно беззъбо четиво е прекалено дори за жанра си. Сали Грийн пише на ниво ученически дневник – без идея в изграждането на интригуващ сюжет, използването на психологическа достоверност или поне желание да избяга от клишетата, вкарвани в действие вече безброй пъти.
Съжалявам, но литературата за млади не бива да е това. Дори нямам намерение да осъждам жанра и да въздишам по книгите, с които аз съм израстнал, не съм толкова наивен и сляп, че да очаквам днешните млади да четат тях. Но в ърбън фентъзито съм чел страхотни неща – книгите на Патрик Нес, Том Полък, Джон Хардинг, Дерек Ланди, дори Сюзан Колинс е създала пак от традиционни съставки поредици, които се четат с удоволствие и за отмора. Не съм почитател на идеята, че е все едно какво се чете, щом се чете – юношеската литература е само едно преддверие към същинския свят на Литературата, която може да бъде верен спътник на човек през целия му живот, да го обогатява, насочва, да го преобразява и движи към по-смислено съществуване. А книги като тази и многото подобни суперхитове са входове към килера, където е тъмно, страшно и няма излаз наникъде.
От същите жанрове
