Министерството на средното машиностроене считаше своите технически експерти – архитекти, инженери, учени, електротехници и дозиметристи – за незаменими. Те трябваше да бъдат защитени от прекомерно облъчване, за да могат да работят максимално дълго в зоната. Но партизаните, често на средна възраст, се възприемаха като невежи, неквалифицирани и заменими. Хвърляха взвод след взвод на фронтовата линия, там, където беше необходимо да се изпълняват задачи ръчно в зони с висока радиация. Тези хора получаваха максималната доза за часове или минути, а после ги изпращаха вкъщи и ги заменяха с ново пушечно месо.
Вярно, всички бяхме много впечатлени от сериала „Чернобил“, който угаси горчилката от края на онзи-чието-име-не-споменаваме-заради-последния-сезон. Но сериалът не ме накара да сънувам, че през отворената врата на терасата влиза радиация и трябва да я затворя, което с почуда установих на сутринта, че съм направил. А точно това направи „Полунощ в Чернобил“ на Адам Хигинботам, след като се зачетох до късна доба в нея. И да ви кажа, към края имах усещането, че чета нова история от Зоната на „Пикник край пътя“ на Братя Стругацки, толкова фантастично ми се струваше всичко. Но призрачният Припят е още там да свидетелства.
Книгата далеч не е съсредоточена само върху експлозията в реактор 4 и последвалите дни, седмици и месеци на отчаяни действия и постепенно осъзнаване на невъобразимите мащаби на катастрофата. За мен по-интересна беше историята на съветската ядрена енергетика и нейната противоречива история – особено конструирането на РБМК реакторите и техните конструктивни недостатъци, доказателства за които е имало предостатъчно. Хигинботам описва много други аварии в атомни електроцентрали в СССР, които са убивали хора, но не са стигнали до общественото внимание поради строгата цензура в обществото, както и могъщата пропаганда за мирния атом и неговите жреци – ядрените физици. Авторът споменава и аварии в други държави, както и наученото за радиацията след бомбардировките над Хирошима и Нагасаки – знания, които за съжаление Чернобилската авария обогатява неимоверно.
Описанието на часовете след взрива, на хората, които първи се притичват на помощ и които плащат с живота си за това, са покъртителни. Много силен е политическият аспект, който е проследен внимателно – съветските власти се лутат между пълно отричане до отчаяно желание за потулване, но събитията са по-силни от тях. Авторът твърди, че аварията е една от основните причини за разпада на СССР, като доказва убедително тезата си с подробна информация за годините смайващи и високоструващи и като пари, и като човешки страдания усилия за ограничаване на радиационното замърсяване. Според него до началото на 1991 г. около 600 000 мъже и жени от целия СССР са участвали в прочистването на радиоактивната зона и са официално признати за чернобилски ликвидатори. Само че разпадането им отнема каквато и да е възможност да получат поне някаква компенсация за тази саможертва.
Адам Хигинботам сръчно редува репортажни сцени отблизо и от града, и от централата, и от болниците, описва работници, учени, политици, пожарникари, войници и какви ли не още смелчаци, които доброволно или доброзорно дават своя дял. За разлика от сериала, тук няма фокус върху само няколко действащи лица, а се описва много по-сложната и противоречива обстановка, споровете дали не предстои много по-страховита катастрофа, ако радиоактивни материали пробият към подпочвените води, и отчаяните опити да бъде избегнат този апокалиптичен сценарий. Проследено е изграждането на саркофага, както и опитите на учените да разберат какво се случва в зоната на смъртта, там, където хора могат да прекарат броени минути с огромен риск, а машините директно изключват. Допадна ми и обръщането на внимание на съдбата на жителите на Припят, които са евакуирани по спешност, а после се скитат немили-недраги, отхвърляни отвсякъде.
„Полунощ в Чернобил“ е епопея и на човешките грешки, и на човешката смелост. Решенията, които водят до експлозията, са част от вродените дефекти на системата, и това се признава от самите съветски изследователи и очевидци на събитията, включително се изказват мнения, че ако не е бил този инцидент, е щяло да се случи нещо сходно другаде. Изключително ме впечатли добросъвестното цитиране, което прави Хигинботам и че дори чисто емоционалните му пасажи са защитени с коректно позоваване на спомени или интервюта – ще видите, че последните над 60 страници са с подробни бележки и библиография, които подплатяват неговите думи. Така се прави сериозен труд – и ми се искаше тази книга да е много по-мащабна и подробна, защото Чернобилската трагедия го заслужава. И признавам, че още събирам сила да прочета „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич с преките свидетелства на жертвите.
От същия жанр
