Може би трябваше да го очаквам. След 10 книги за Скълдъгъри Плезънт и Валкирия, която една след друга качваха нивото, повишаваха залозите и определено се отдалечаваха от тийн генезиса на поредицата, дойде и счупването, поне за мен, с единадесетата – „Полунощ“. За първи път усетих безсилие и липса на идея у Дерек Ланди, безкрайни диалози, в които демонстрираше познатото си остроумие, но тези неща сме ги чели вече цели десет пъти – къде водеха, се питах. Никъде. След купища спасявания на света, даване на свидни жертви, след битки с всемогъщи богове, смайващи магьосници, свръхсили и какви ли не оплетени бъркотии, от последните страници на които излизаш без дъх, тук имаше личен проблем, за който може и да бе дошло времето, но не можа да ме впечатли особено.
Скълдъгъри и Валкирия пак действат в разрез с правилата, но Чайна е прекалено заета, за да им обърне внимание. Имат проблем – близо до града на магьосниците се е отворил портал към друго измерение, от което се изливат пълчища уплашени… познахте, бежанци. Малка черна точка за Ланди, че се заиграва с политически теми, но не чак голяма драма – в другото измерение могъщият магьосник Меволент е още жив, докато в нашето е убит отдавна, след като е извършил невъобразими жестокости. Да, ако онзи Меволент се пренесе тук с армията си, би станало интересно, особено след всички битки, които отслабиха неимоверно магьосниците по цялата планета – и вероятно така ще стане. Но не и в тази книга.
Най-сетне някой се е сетил къде е слабото мято на Валкирия – нейното смъртно семейство. Те вече знаят нейната тайна, не е като в първите няколко книги, когато трябваше да извършва истински лупинги, за да поддържа своята фасада, но тя е много далеч от това да поддържа близки отношения с родителите си. И все пак сега ѝ се налага да се грижи за малката си сестра – и точно тогава изниква нещо много важно. Кой, ако не смотанякът от предишната книга – Оумън, ще я замести – и ще бъде безпомощен срещу злия магьосник, който идва да я отвлече детето. И да го замъкне в градена с десетилетия фантазия, в която е всемогъщ. До полунощ остават броени часове и Валкирия трябва да прави това, което ѝ се казва, ако иска да я спаси.
Да, има и още една линия със затвора от предната част и съживената могъща богиня, бивша любима на Скълдъгъри, както и нейния син, когото тя отчаяно издирва. Ако и тя се вземе предвид, може да се каже, че „Полунощ“ придвижва поне малко историята напред, но твърде малко за цяла книга със сигурност – силно се надявам просто Ланди да е в лош период и да е трябвало да изпълни своя договор. Не знам колко още книги се предвиждат след някогашния край на поредицата (деветата поред, „Смъртта на светлината“), която бе приятно продължена с „Възкръсване“, но силно се надявам да има реално развитие, а не предъвкване на заяжданки между двамата протагонисти. Да идва Меволент и да се почва тепаницата, казвам аз 🙂
