Затворете очи. Огледайте се. Усетете всичко, всеки предмет, всякосъщество, всяко присъствие. Дори и такива, отминали преди години. Но останали запечатани в атоми мирис. И съществуващи чрез тях.
Патрик Зюскинд изтръгва души. После ги обработва и отнема аромата им, отнема същността им, поглъща ги. От първата до последната страница духът на четящия е обсебен, зловещо отделен от тялото и пренесен сред селенията на Жан-Батист Грьонуй.
Мразете го. Лесно е. Но безпредметно. Да го обичате? Невъзможно. Но влудяващо примамливо. Като аромат на девица…
Човек без мирис. И изумително обоняние. Слепец. Глух. Нечувствителен. Колко излишни сетива. Грьонуй има всяко едно от тях, но защо са му? С обонянието си той има света – в момента, преди месеци, години. Той може да надниква в бъдещето – знае как ще мирише младо момиче след две години, когато красотата (и ароматът й) ще покоряват човешки души. Знае и как миришат 24 мъртви момичета. И знае как да запечата живота им в капки благоухание. “Парфюмът” на живота.
Убиец, колко слаба дума. През цялото време в главата ми се въртеше споменът за Чикатило, едно реално чудовище, който безнаказан е сеел ужас.
Но Грьонуй не е убиец. Той просто не принадлежи на човешкия род. Няма неговите морални стойности. Той не мирише на човек. Неотличим е от див звяр. Затова и съдът над него е фарс. Не можеш да осъдиш с човешко правосъдие същество, което не принадлежи на човешкия род.
Няма и Бог, който да го осъди. Няма светци. Грьонуй сбира в себе си цялата имагинерна пасмина, с които въображението ни е населило небето и земята. С няколко капки свръхаромат той е светец за вярващите в Бог и демон за кланящите се на Сатаната… Преклонете му се…
Необикновена книга. Задължителна за четене.
От същия автор
От същия жанр
