Ще се кача в случаен автобус…
Ще се кача в случаен автобус
и ще замина –
все едно къде.
Достатъчно е да съм сам,
без планове за утре,
без помисъл за днес.
Ще се размия във тълпата.
Ще скучая,
ще си говоря с непознатите край мен –
за всичко, даже и за времето…
Ще пия бира с местния пияница
и ще мечтая между две наздравици,
ще помълча със хора като мен –
избягали от себе си.
Ще е спокойно…
Но някой ден ще се завърна –
пак във нищото.
И ще очаквам.
Следващия автобус…
Олтар
Порутени, етажите на времето
се срутват
върху кратките и крехки спомени
на моето прашасало
съзнание,
покривайки ги
с тънък слой измислици.
Там
аз съм бог!
А ти, подобно жрица, служиш
пред олтара ми.
И даровете, със които молиш
за внимание,
са тялото ти, любовта и виното.
Отпих от любовта
и се залюбих с
виното…
А тялото – самотна,
бяла свещ, мълчеше.
Ще дойдат други богове…
Нарисувай ми…
На жена ми
„Нарисувай ми живота
през очите на поета“.
„Скъпа, туй е много просто“.
Нарисувах й морето.
„Много пъстро и зелено,
нарисувай ми полето
със трева до коленете“.
Нарисувах й морето.
„Нарисувай планината –
пропастите, върховете
как се гушат в синевата“.
Нарисувах й морето.
“Нарисувай ми морето –
бурно, шеметно и кротко“.
Грабнах четката и ето –
нарисувах й живота…
Песничка за малкия човек
Този дребен човек
го познавате всички.
Той е педя човек,
има педя душичка.
Има педя култура
ала лакът мераци,
с апетит на акула,
и с размери на цаца.
Този педя човек
със сервилен поклон
има лакът език,
има его на слон.
И мечтите му педя,
ала педя в зелено.
Не умее да дава,
но обича да взема.
Този дребен човек
го познавате, зная.
Затова по-добре…
по-добре да си трая.
Сбогом, приятелю.
От същия жанр
