Има романи, които придават завършеност на един живот, дори и той далеч да не е приключил. Преплитанията между историческите събития и личните преживявания оформят свои собствени рамки – и когато един паралелен цикъл приключи, човек може да си направи равносметка за него, да го претегли, да направи опис, да запомни хубавото, да зарови лошото, да прости и да продължи… Не познавам Емил Тонев, не съм чел нищо негово досега, но неговият роман „Понякога ангели“ ме впечатли искрено – зад тази топла корица стои един живот, в които има от всичко по много, но е важно и как ще бъде разказано същественото в него. А той умее да разказва и се чувствах сякаш съм седнал до него на бара, чашите са пълни и всичко си е на мястото – а утрото е безкрайно далеч.
Това и исторически роман за едно време, дето вече го няма, или само призрачната му сянка още броди наоколо. Но това е и личен роман, за хора, които Тонев е обичал – а знам колко трудно е да кажеш това на приятел. Той го казва, история след история, засвидетелствайки, че този живот си е струвал напълно, щом си крачил редом до хора, с които споделяте мечти, цели и… питиета, но това е само смазката на големите приятелства, не основната съставка. Емил Тонев възстановява спомени за отминалия свят на социализма, който аз познавам само дистанционно и през очите на писатели – а улегналото му, надмогнало тщеславието и славолюбието перо кротко и напоително разказва истории, в които самолети излитат вертикално, надуваема лодка спада насред ледения Байкал, а българо-руската дружба има повече измерения, отколкото градуси имат напитките, които я крепят. По нашите ширини приключенията са не по-малко интересни, особено хипарската част и бягането от народната милиция, а паралелите със съвременната действителност показват, че наистина нищо ново няма под слънцето.
Няма как да обобщя тая книга, нито имам нужното, за да я оценя правдиво. Знам, че по тия страници се смях и тъжах редом с автора, че не исках да се свършва този анабазис, но обърнат назад, към минало случило се. Това е роман-изповед, но без плаващите пясъци на съжалението или носталгията – Тонев с усет и мъдростта на годините съзнава двойнствената природа на всичко, което е преживял. Аз завиждам – завиждам за стойността, която е имала искрицата свобода в ония времена, за всички малки бягства, които са спасявали човек от сивотата на вездесъщото нормирано и еднакво за всички ежедневие. Но и съзнавам, че не бих искал да живея там със сигурност – знам обаче, че когато човек е живял в такова общество, може да изгради сигурни и непреходни ценности и норми в себе си, може да научи същинската стойност на всичко, което е сладко, когато е забранено, и приемано за евтина даденост, когато не е.
Хората понякога са ангели, вярно е, понякога са дяволи, но тогава не ни интересуват, има други книги за тази им роля. В този роман Емил Тонев показва хубавото, стойностното и непреходното – ей тая поредица драги думички, които толкова често се използват и толкова рядко са основателни и на място. И наистина ще се съглася с Деян Енев, че това е голям роман. Но това е книга, която няма да крещи, да се ръга с лакти и да си намира мястото силом сред всички други, с които дели рафтовете на книжарниците. Това е книга, която ще иде само при правилните хора, ще ги хване за ръка и ще ги поведе из историите си, за да ги съпреживеят, да ги добавят към личните си – и в крайна сметка може би един ден историите на Тонев ще станат леко променени лични истории на други хора. И те ще са сигурни, че са ги преживяли. И ще си ги обичат.
От същия автор
От същия жанр
