В крайна сметка започнах да разбирам онова, на което ме учеха от самото начало: информацията не е нито добра, нито лоша. Тя е просто това, което е. Хората, които предоставят дадена информация, си имат своите причини и мотиви да го направят – мнго често никак доблестни. Онова, което е от значение обаче, не е непоквареността на човека, а на самата информация.
Всичко, свързано с Япония, се котира по нашите ширини, има някакво убеждение, че това е различен свят, в който си заслужава човек да се потапя пак и пак – тук се сещам за мащабния епос „Хилядите есени на Якоб де Зут“ на големия Дейвид Мичъл, а дори и няма да отварям дума за романите на Джеймс Клавел. С това си обяснявам и очакването ми, че в „Пороците на Токио“ на Джейк Аделстийн ще попадна в някаква почти алтернативна криминална вселена, в която и престъпленията, и разследванията ще са някак по-различни и дори екзотични. Толкова по-разочароващо е откритието колко банално и идентично с познатото е борбата между „доброто“ и „злото“ дори и в тази отдалечена и наглед неразбираема за нас цивилизация. Но и не съвсем. През погледа на един гайджин все пак може да се види част от тъмната страна на Япония и нейните специфични местни характеристики.
В началото на книгата си Аделстийн описва своя нелек път по навлизането в журналистическото поприще в Страната на изгряващото слънце – изобщо как отива там, как завършва образованието и шлифова японския си (и знанието кога не бива да носи черен костюм), как бива приет с недоверие в сякаш кастовата система на японските медии, както и без излишни дитирамби описва какво представлява изобщо журналистическата работа там. Страница след страница и сред често неочаквани прескачания във времето той ни описва как се учи на занаята, как по-старите кучета го приемат (не всички, забавен епизод има с едно напиване, завършило с бой) и го наставляват как работи системата в Япония, подчинена наистина на обществения интерес. Отличително например е, че криминалните журналисти получават постоянно информация от полицията. Но по-важно е всеки разследващ да изгради лични контакти с полицаите, като за тази цел буквално ги ухажва, носи им храна или подаръци в работата, вечерно време ги посещава в домовете им, опознават семействата и помнят рождените им дни, а към края Аделстийн споменава и колко е важно редовно да праща поздравителни картички на всички, дори на тези, с които вече не работи.
Неочаквано сходна се оказва и ситуацията с престъпниците – например в един от случаите високопоставен член на якудза му иска услуга и в замяна се задължава – доброволно и доста охотно бих казал – да му дава информаця за други мафиотски организации, като само за своята си запазва правото да пази мълчание. В цитата в началото на този текст се описва точно до какъв извод стига Аделстийн, когато се запитва доколко морално е това. Всъщност неизненадващо точно вездесъщата якудза и нейната противоречива роля в японското общество е това, което най-силно приковава вниманието в тази книга. Якудзите, татуирани солидно (което им носи неочаквани здравословни проблеми, научих с почуда), които са дотолкова добре интегрирани в обществото, че е напълно ясно колко членове има всяка от организациите. Отчасти те дори се подчиняват на властите, а например само относително скорошното приемане на по-строги закони срещу организираната престъпност ги отказва да изписват своята престъпна „професия“ върху визитките. Аделстийн пише, че се случва обиските в техни сгради да се уговарят предварително с полицията, за да не се стигне до излишен сблъсък. При едно разследвано убийство те дори услужливо предлагат изкупителна жертва на властите, но когато те отказват да арестуват невинен, името на истинския убиец е деликатно предадено на американския журналист, който на свой ред я подшушва на свой близък полицай. В по-пикантни страници Аделстийн използва като информатор метреса на якудза, с която и спи, едно от малкото пикантни нотки в книгата всъщност.
Изобщо за сексуалната индустрия в Япония Аделстийн има много какво да разкаже – странните закони, които защитават мъжете, които търсят такъв тип услуги, различните малки забрани, които оставят всъщност широко поле за всичко останало, дори секс клубове като увеселителни паркове, в които се носят най-различни униформи – от такива на ученички до герои от анимации. Малко по-натам в книгата журналистът се спира на хостовете-мъже в клубове за жени и услугите, които те осигуряват – в култура, в която жените често са в подчинено положение (например неписано правило е да сипват алкохол на мъжете в смесени компании), това позволява на дамите да изпитат „истинска тръпка“. Но тези сякаш безобидни спускания в дебрите на порока преминават в много по-зловещи престъпления, а констатацията на автора е, че „сексуалните нападения срещу жени винаги са били разглеждани като случаи с по-нисък приоритет от полицията“, а наказанията за изнасилване са нищожни и често дори условни.
В някаква странна градация Аделстийн описва поредица от случаи, които отразява, като самоубийството на младеж с електричество (идея, почерпена от свободно продавана книга със съвети как да се сложи край на животва), разследва съвсем истински сериен убиец, става свидетел на самоподпалване от отчаяние, в към края, вече нагазил жестоко в тайните на трафика на чужденки за секс кварталите, той започва борба със самото японско правителство, защото законодателството не позволява на полицията да се намесва решително при такива престъпления.
Както споменах и в началото, случаите са хронологични, но прескачат големи периоди от време и фактически самият образ на журналиста не е кохерентен, дори обратното, почти без особен преход от начинаещ стажант той става опитен професионалист, който към края на книгата си позволява да разследва високопоставен якудза главатар, който се е забъркал в чудата сделка с американските власти. Това поставя на карта не само живота на Аделстийн, но и на близките му, а в най-тежката емоционално част от книгата описва как негова близка плаща най-високата цена за това, че му помага, като се рови в тинята. „Аз бях направил работата си повече от лична“, признава към края авторът, а по страниците честно описва как подчинява изцяло живота си на работата, скита по цели нощи в срещи с информатори, признава колко лош съпруг и баща е, а в крайна сметка и бягството му от Япония се оказва само временно – тя е част от него и той неминуемо се завръща.
В общи линии „Пороците на Токио“ ме остави със смесени чувства – от една страна, съзнавам, че беше глупаво да очаквам някакви смайващи престъпления (убийства със самурайски мечове нямаше), от друга, нагазването в този мрачен свят наистина е отблъскващо четиво, дори Аделстийн да се е опитал да го предаде с известна доза черен хумор и силна доза самоирония. Не знам и доколко трябва да се доверяваме изцяло на този разказвач, който сам признава в края, че е трябвало да променя много елементи, не само имената, за да защити своите информатори и приятели. И нещо специално за българското издание: в този по-малък формат и с това количество страници книгата се превръща в почти квадратна тухла, която дори в моите немалки лапи се държи трудно разтворена и дори се налагаше да прегъвам силом гръбчето, нещо, което не бих одобрил иначе. Определено нямам намерение да гледам сериала по книгата, на него навярно обаче дължим и изобщо издаването ѝ на толкова много езици по света.
Още по темата
