В близкото бъдеще сме постигнали точно това, към което видимо сме се устремили – рухване на цивилизацията, балканизация на планетата и стремглаво сриване към варварство. В Лагос един учен обаче все още се опитва да опази малкия си свят, да продължи опитите си, да намира някак си храна и да се надява, че относително защитената ѝ лаборатория няма да бъде опустошена като навсякъде другаде. Мечтата на Хадиз Тамбувал е да намери решение за екологичния колапс на планетата и да обърне предначертаната към гибел траектория. Но в търсенията си тя открива нещо неочаквано – междуизмерното пътуване между различните вселени, които според квантовите закони се създават всеки миг с всяко взето или невзето решение. Галактическите пътешествия са невъзможни – но кому са нужни, ако имаш безкраен брой Земи съвсем наблизо. И макар че „всички светове бяха един и същи свят“, то те се отличават до безкрайност. И в „Портал към безкрая“ М. Р. Кери, от когото преди много години четох „Момиченцето с всички дарби“, ни повежда сред тях – от хилядите, на които няма никакъв живот, до Пандомиона, огромната многоизмерна и почти човешка империя, която изглежда всемогъща, и отвъд, там, където уверените в собственото си всемогъщество ще срещнат непонятен наглед враг.
Романът на Кери е всъщност посветен до голяма степен точно на това формирование, което обедиява – доброволно или силом – хиляди Земи, населени с множество еволюцинни варианти, в много от тях хоминидите са изградили цивилизация, но в други различни видове са постигнали това, като например в един от тези, в които се развива основно действието, са… зайците. Най-отличителната черта на тази бюрократизирана цивилизация е Регистърът, могъщ изкуствен интелект, който обаче силом бива ограничаван в способностите си до нивото на тригодишно дете, или както се изразява авторът, голяма част от усилията на учените са насочени към „поддържането на Регистъра тъп като галош“, за да не застраши съществуването на цивилизация, за подпомагането на която е създаден. Именно изкуственият интелект е основната тема на романа, а не пътуването между вселените – в много от земните варианти е забранена разработката му, а в тази, с която започва романа, „нашата Земя“ на Хадиз, е наличен зачатъчен такъв, който ѝ помага да разработи технологията за изследване на други вселени и в крайна сметка вмешателство в организираната система на Пандомиона, която е добре смазана машина за изсмукване на ресурси от други светове. А за налагане на волята на тази цивилизация съществува армията Сиело:
Всеки, когото срещнете, ще се страхува от вас, освен ако не е прекалено луд или прекалено глупав, за да знае какво е страх. Никой никога няма да се бие с вас, освен ако не са десет срещу един – и после ще съжаляват, че не са си направили сметката и не са си тръгнали… ние сме отговорът „майната ви“, който цивилизацията дава на всеки и на всичко, което се осмели да ни погледне накриво.
Тази горделива реч, достойна за „Звездните рейнджъри“ на Робърт Хайнлайн, е част от официалната пропаганда на Пандомиона, според която Сиело са нужни „в случай че някои хора имаха нужда от стимул, за да бъдат добри, разумни и цивилизовани“. А неофициалната истина е, че в световете, които не са част от тази самоуверена в собственото си величие цивилизация, няма правила и закони – и там могат да се извършват всякакви зверства. И всичко е наред до момента, в който Сиело и човешката (в относителен смисъл) цивилизация си намират майстора в лицето на Бунтелекта, сходна на тях мащабна цивилизация, завладявала хиляди планети, но състояща се изцяло от машини. И която има готов отговор на всичко, което Сиело могат да стоварят отгоре ѝ – и дори нещо повече.
И тук вече мащабната война е сякаш неизбежна, а в нея своята роля ще изиграят и Хадиз Тамбувал, и симпатичната Топаз ПетХълма от „заешката“ Земя, и един изкуствен интелект, който е създаден, за да изучи човечеството и да разбере как изобщо функционира нещо, което не е обединено в едно цяло, а на всичкото отгоре успява да държи в робство безброй дигитални същества? През този образ Кери всъщност гледа към човечеството особено критично, но и правдиво: „Бяха ли толкова затворени в собствените си възприятия, че самосъзнанието на другите да е неразгадаема мистерия за тях“, пита се този интелект, който постепенно се „очовечава“ в хода на романа и постила пътя към продължението, където тези отделни и слаби наглед герои, които постигат неочакван успех в края, очевидно ще се развихрят.
Краят на „Портал към безкрая“ ми се стори като препратка към „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум, защото героите до един търсеха нещо, което им липсваше, и го намериха по причудлив начин. Мога да характеризирам романа като младежка фантастика с доста ясни като принадлежност към добрите и лошите герои, но в него са вкарани множество интересни морални дилеми по отношение възможностите и опаснотите от изкуствения интелект и възможността в един момент той да прецени биологичните същества като излишни, все по-актуална тема в наши дни. Като цяло действието основно следи младата Топаз, която не се вписва в своя свят, а след като около нея се развихря взривен низ от събития, ѝ се налага да го напусне и да се впусне в най-неочаквани приключения, които я отвеждат и до много подобна на нашата Земя, където попадането в робство заради дълг е нещо нормално – ситуирането на действието именно в Лагос и неговите алтернативи на други Земи позволява на Кери да включи и изобщо темата за колониализма и расизма, които са същностна част и от поведението на Пандомиона, в който лесно се откриват черти от деянията на Великите сили от съвремието и последните векове. Неизбежна тема е промивката на мозъка с пропаганда и военно обучение, която може да накара човек да убива без никаква милост. Накратко – ако човек приеме, че това е фантастика, насочена към младите читатели, в която Кери влага въпроси и опити за отговори на много от дилемите на нашето време, ще я хареса повече.
От същия автор
От същите жанрове
