Пощальонът разнася надежда сред лишен от нея свят

    Преди три години “Станция Единайсет” на Емили Сейнт Джон Мандел не само получи много награди, но и бе оценена от читателите в целия свят. Преди нея пък “Кучешките звезди” на Питър Хелър мина относително незабелязано у нас, а заслужаваше внимание с простичката си, но жизнена философия. Но преди и двете, през далечната 1985 г. излиза „Пощальонът“ на Дейвид Брин, която заживя нов живот на български наскоро. Роман за провала на човешката раса, за разпада на всичко съградено в последните хилядолетия, на пълната балканизация на някога относително хомогенните държави… и в крайна сметка за надеждата, която все ще намери почва, върху която да покълне.

  Гордън е един от оцеляващите – помни света преди разрухата, но е научил и правилата на новия свят, когато вече държави няма, а хората са обособени в малки общности за защита срещу безбройните агресивни банди, които си правят каквото си искат. Свят без закони и без справедливост, в който правото е на страната на силните. Гордън се скита сам, но се сблъсква с група опасни типове, които му взимат всичко ценно – докато спасява кожата си, попада на кола от едно време, а в нея намира униформа на пощальон, която си слага. По случайност измисля няколко невинни лъжи около нея, за да бъде приет по-радушно в едно селище… и открива, че точно толкова малко е нужно на хората там – искрица надежда, че някъде още има цивилизация, която се грижи за разнасяне на нещо толкова банално като пощата. И че отново ще могат да контактуват с хора, които не виждат всеки ден.

   Гордън се оказва и герой, и пленник на собствената си измислица. Едновременно радостен, че има легенда, чрез която да получава топъл прием в иначе враждебните селища, и гузен, че лъже добри хора, той започва да се оплита във фантазията си. Но семето, което засява, започва да покълва, но първо трябва да бъде защитено от фанатиците, които искат да го смачкат. Брин повежда своя герой из опустошения свят и показва както доброто, така и злото, които още мъждукат сред земята на смъртта. А униформата може и да го спаси, може и да го унищожи.

   „Пощальонът“ е съзерцателна книга за един опустошен свят, който отчаяно търси в какво да повярва. Рядко Брин преминава в по-бързо темпо, където романът вече се родее с приключенска фантастика, имаше някои елементи, които ми се сториха насилени и ненужни на замисъла и внушението, които са изложени по-горе, но е решил да осоли манджата и с малко по-конфронтационни елементи. Удоволствие е да се чете тая стара фантастика, с присъщата ѝ наивност и убеждение, че все пак бъдещето ще е добро, дори да успеем да се самоубием – все пак героите в романа не воюват с пръчки и камъни, както е предвидил Айнщайн.