Чайна Миевил е сред любимите ми болни мозъци, редом с Чък Паланюк. Очаквах с нетърпение „Посланическото градче“ от по-миналата година, когато четох забавно-приключенската „Морелси“, а преди това му станах верен фен след разцепената на две „Градът и градът“. Но отде да знам, че първо трябва да прочета „Езиковият инстинкт“ на Стивън Пинкър, преди да зачета тази?
Сериозному, обичам книги, които нищят механизмите ни на мислене, които сменят рязко гледната точка и поставят читателя в неудобното положение да се замисля над неща, които е считал за даденост. Емблематичен пример за такава си е „Слепоглед“ на Питър Уотс, вече имам втори – именно „Посланическото градче“ на Миевил. От класически фантастичен сюжет за далечен пост на човечеството, разположен на планета с непонятна, объркваща цивилизация, авторът е изградил блестяща теория за функцията на езика, за пластичността му, за възможностите както да помага, така и да вреди. За мен езикът е важен, говорът също, дори прекомерно много ми е важен (помня колко силно бях впечатлен от „Речта на краля“ на Марк Лог), та не мога да не приема лично идеите в точно тази книга на Миевил.
Цивилизацията на ариеките, приела на територията на своята планета Посланическото градче, е био-технологична, но най-характерното е сливането между мисъл и език при тях. Определено не мога да обясня накратко точно тази характеристика, но те трябва да са видели нещо, за да го мислят, а лъжата им е абсолютно непозната. Идването на човеците (и няколко други раси, които нямат съществено значение) разширява неимоверно техния речник – отделни хора стават фигури на речта заради свои действия и ариеките ги „използват“, за да изразяват по-сложни мисли. Знам колко шантаво звучи, но става още по-яко – единствените човешки същества, способни да говорят Езика на ариеките, са ментално свързани генетично сближени близнаци, които мислят и говорят в синхрон различни части на речта – само при пълно сливане на мисъл и говор ариектите ги чуват и разбират. Посланическите двойки са чалнати, обособени, с висок статут, от който не остава нищичко до края на книгата, но… всъщност нямам намерение да ви казвам почти нищо за завръзката на сюжета. Миевил е измислил толкова абсурдно-простичка, но ефективна фабула, че просто не искам да ви отнемам нищичко от удоволствието.
Разказът тече от гледна точка на Ейвис Бенар Чо, млада жена, която притежава рядкото умение да направлява космически кораби в изкривено пространство, което свързва иначе безкрайно отдалечените населени планети. Странстванията изграждат в нея космополитен дух, но тя пак се връща на своята планета, където е момичето, което изяде това, което ѝ дадоха – тя е сравнение, което ариеките много обичат, за да онагледят същество, което прави нещо против волята си. Тя е на почит и сред хората, и сред ариеките, а тази ѝ роля ѝ позволява да бъде свидетел на зараждането на Проблема, който ще превърне тихата планета в бойно поле. Но за това – няма да ви кажа и думичка.
Миевил е написал книгата така, че много неща си остават неясни – това е реалистично. Самата цивилизация на ариеките, които отглеждат и използват живи къщи и машини, остава неразбираема от началото до края, както, мисля си, е редно. Разбира се, има пробиви в разбирането ни за тях, но те идват основно по линия на тяхното „очовечаване“, когато те съумяват да започнат да лъжат. Тук, разбира се, става ясно, че книгата следва библейския мит за грехопадението, пък и авторът не крие това, като въвежда религиозни фанатици, които защитават невинните местни ангели от покварата на хората. Допадна ми, че вселената, която Миевил описва, е огромна и противоречива, не се ограничава само до действието на планетата, макар то да бе единственото важно – има достатъчно място и за продължение, и за изцяло нов сюжет в същата реалност. Не ми допадна, че след доста дълго кротко и мудно встъпление Миевил много рязко сменя темпото и книгата полита малко джаста-праста напред, през конфликти, половинчати решения, обрати, насилие, надежди и рухването им малко по-късно. Докато се стига до края, който бе задоволителен, без да е излишно захаросан.
„Посланическото градче“ не е дъвка за мозъка, колкото и наглед да изглежда като просто забавление. Сигурен съм, че едно препрочитане ще ми е от полза, за да я схвана по-добре, това ще се случи все някога. Искам да поздравя Фиделия Косева за страхотната българска корица, слага в джобчето си оригиналните.
Вижте още една гледна точка в „LoveBigBooks“.
