Както се оказа, Александър Греъм Бел не притежаваше телефон…
– Вълнението преминава бързо – каза Бел. – Телефоните са ужасно нещо. Вдигат адски шум. В момента, в който ги свържеш, проклетият звънец започва да дрънчи и никога повече не спира. Точно затова нямам телефон в къщата си. Толкова много шум за толкова дразнещо нещо.
В дните, когато лампички примигват отвсякъде, е трудно представимо, че са били други, почти изцяло тъмни времена. В находчиво озаглавения си роман „Последните дни на нощта“ Греъм Мур обръща взор именно към разделителната граница на времето преди и след триумфа на електричеството – и началото на ерата на светлината с едно щракване на копче, която сега приемаме за даденост. Там, където Едисон с неговата манифактура за изобретения печели безумни пари, а успоредно с добрите неща, които прави, води скъпоструващи дела за патенти за какво ли не. И именно едно такова дело е завръзката на романа – заведено срещу Джордж Уестингхаус, и имащо за цел да докаже кой е изобретил осветителната крушка и ще има правото да освети цяла една нация. И да спечели монопол върху бизнес за милиарди.
По-важното обаче е, че зад Едисон стои още една митична личност – Дж. П. Морган, който притежава всичко и всички, които пожелае. И срещу когото никой не иска да излезе. Затова и Уестингхаус, макар сам дяволски богат заради няколко добри патента, се обръща към малка адвокатска кантора и към Пол Кревът, младок без особен опит, който би имал глупостта да води невъзможно за спечелване дело. И наистина се заема с това.
Но истински важната линия, както една от кориците на друг език показва, е борбата на Едисон с Тесла, който някога е работил за него. И това е борбата между правия и променливия ток, която е в основата на необятни технологични възможности или изначално ограничение. Сега ни е трудно да приемем, че гений като Едисон е защитавал до дупка правия ток, но с него е правел пари, а пробивът на Тесла е обещавал само главоболия, още повече че самият нрав на балканският гений го е правел крайно труден за общуване и работа. И в това ще се убедят и Уестингхаус, и Кревът.
В заплетения почти като трилър исторически роман се редуват описания на бляскавата върхушка на Ню Йорк от края на XIX век със сцени от научни лаборатории, където се кове обликът на съвременния свят. Акцентът върху Кревът, чийто образ е основан на реална личност, е интересен в аспекта на неговата борба да оцелее в сблъсъка си с истински титани, които могат да го купят или унищожат с лекота, но издиша силно в поредната натрапена и сладникава любовна история, която да оцвети действието и да го направи смилаемо за по-масова публика. Кръпката с красивата певица, фаворитка на висшето общество, която пленява сърцето на бедния адвокат, ме дразнеше през цялото време, защото отклоняваше вниманието от наистина интересното противоборство между Едисон и Уестингхаус, както и от променливата в лицето на Тесла, която те не можеха да контролират.
Все пак краят си заслужаваше, а особено ми допаднаха бележките от автора, които изчерпателно, глава по глава, описваха върху какви реални събития е изградил сюжета на романа си и какво наистина се е случило между толкова колоритните герои в тази толкова шеметна епоха. „Последните дни на нощта“ събужда желание човек да научи повече за градежа на технологичната ни цивилизация – и това е нейното достойнство.
От същия жанр
