Да се вярва, че персонажите се примиряват да остават затворени в книгите, може да се окаже грешка.
Артуро Перес-Реверте е сред любимите ми приключенски автори, толкова пъти вече ме е впечатлявал с мащабни и увличащи истории – ще спомена например „Тангото на Старата гвардия“, „Добри мъже“, „Кралицата на Юга“. Но докато четях новия му издаден роман – „Последен случай“, от време на време поглеждах отново корицата, някак имах усещането, че съм попаднал в поредния дяволит роман на Антъни Хоровиц (визирам поредицата за детектива Хоторн), в който той си играе с каноните на криминалния жанр. Реверте е създал творба, която е едновременно отдаване на почит към Артър Конан Дойл и неговия безсмъртен детектив, но и обяснение в любов към една отминала епоха в киното, препратките към която осейват много от страниците.
Под светлината на прожекторите за последен навярно път се възправя един актьор с бурно минало и немалко любовни истории със знакови актриси. Неговото истинско име е Ормънд, но всички го познават като Хопалонг Базил, или Хопи, както той особено ненавижда да бъде наричан. Годината е 1960-та, а той се е озовал по стечение на обстоятелствата на малкия остров Утакос край Корфу, където в пъстра като националности и характери компания се оказва приклещен в капан заради силна буря, която не позволява на никого нито да дойде, нито да си тръгне. Животът му е в спокойния си заник, относително осигурен е, но все още търси възможности за малки роли тук и там, но гордостта на кариерата му се е превърнала в негово проклятие – лицето му се е превърнало в символ на един-единствен герой: Шерлок Холмс, в ролята на когото е участвал в обичани по целия свят филми. Или както казва сам горестно: „тридесет и две роли в седемнайсет пиеси на Шекспир, две дузини филми, в които се превъплъщавам в други персонажи… Всичко това беше забравено. Прочутият детектив го погълна.“
Безметежната изолираност на достолепния актьор и хората около него обаче не трае дълго – на малкия остров е извършено убийство, замаскирано доста добре като самоубийство, и той се оказва в някак познато положение. Всички са дотолкова свикнали с неговия образ като Шерлок Холмс, че сам той е изкушен да влезе отново в тази добре позната роля: „За пореден път разбрах могъщата сила на киното. Детективът, когатото бяха виждали на екраните, не беше роля, а физическото и интелектуално въплъщение на измисленото от Конан Дойл лице. Актьорът Хопалонг Базил се изнизваше на пръсти и оставяше на сцената персонажа: Шерлок Холмс бях аз.“ И Реверте ни поднася още едно класическо разследване първо на едно, а след това и на последващи убийства, които разкриват на неохотните посетители на островчето, че сред тях има убиец. Една след друга изплуват тайни от миналото на гостите, а по страниците се сипят цитати от творбите на Дойл, които насочват сюжета. В крайна сметка Реверте сам признава чрез думи на свой герой, че „Един писател на криминални романи трябва да е измамник“ и умело подлъгва читателя в една или друга посока, за да остане ясно само едно: че „чудовищата са модерни и живеят сред нас“.
„Последен случай“ е уютна книга – знаеш какво прави Реверте и просто се оставяш да те поведе сред познатата обстановка на класическите британски криминални романи, в които може и да има убийства, но те изглеждат някак наужким, а за всяко се намира в крайна сметка обяснение – и колкото по-мистериозно е престъплението, толкова по-обосновано трябва да е то. За съжаление нямам познания в киното, така че със сигурност съм пропуснал много вътрешни препратки, но и чисто като криминале, посветено изобщо на криминалния жанр и неговите славни традиции, книгата ми достави удоволствие, особено с плавния си и елегантен завършек.
