Помните ли „Бягащият човек“ на Бакман/Кинг? По-съвършена сплав от риалити, преминаващо в реалност, не съм чел. Затова и смея да кажа, че „Последен в мрака“ на Александра Олива се прицелва много нависоко. От една страна, тя разкрива механизмите на създаване на риалити форматите, в които измамата е водещ похват; от друга, тя задълбава във вечната тема за майчинството и избора на една жена дали да даде живот, или да запази свободата си колкото се може по-дълго.
В основната линия дванайсетима смелчаци са изпратени в далечна местност, за да участват в риалити шоу, което да постави на изпитание силата, съобразителността и издържливостта им. Александра Олива проследява началните епизоди на предаването, като показва в детайли как продуцентите създават образ на всеки играч, избирайки кои негови реплики ще покажат, кои ще скрият, как извеждат на преден план една черта от богатата палитра, която е всеки човек, и манипулират емоциите на зрителите в предварително написания сценарии. Доста грозна история, която всеки трябва да има предвид, като гледа телевизионните безумици, макар че по мое мнение пресечка между читател и зрител на абсурдните бг формати рядко се намира, но да не се отклонявам. Това е посоката, в която книгата наистина ме приковаваше към себе си – деликатният начин, по който Олива играе ролята на допълнителна камера, която снима снимащите – и разкрива това, което остава вън от кадрите, които, обработени и променени до неузнаваемост, се подават на доверчивите зрители, същи кукли на конци.
Втората линия е постапокалиптичната, която се развива буквално дни по-късно, но всичко е коренно различно. Докато текат снимките и предизвикателствата в шоуто се усложняват, из планетата плъзва смъртоносна пандемия. Александра Олива избира една от участничките (точно това решение да избере само един герой не ми допадна, стеснява фокуса, при положение, че няколко гледни точки биха ѝ позволили да разгърне сюжета много по-добре), която приема участието си в риалитито като едно последно лудо приключение, преди да се кротне и стане майка. Разтегнато и твърде детайлно е описана една бавно полудяваща жена, оплетена в личната си убеденост, че разрухата около нея е режисирана – опустелите къщи, изоставените коли, труповете… Тя упорито търси знаците, че е още в играта, и се оглежда да види дрона, който знае, че я снима постоянно. Всичко, което ѝ се случва, се преформатира в ума ѝ като изпитание, след което следва награда, обичаен прийом на телевизионните предавания. Нямаше как да не си спомня за книгата “Не се предадох. Моята тридесетгодишна война” на Хиро Онода, и там е описано как убедеността на човек може да форматира реалността в субективна фикция, противоречащите на която факти се игнорират. Тук книгата се затлачва здраво, но пък има добър излаз.
Двете посоки на книгата си противоречат и по ритъм, и по внушание – но пък точно в тази сплав различни читатели може би биха намерили пресечна точка в една книга. Лично и обществено се преплитат, за да оформят света на „Последен в мрака“, който поне в края се разширява достатъчно, за да даде задоволителен завършек. Александра Олива добре описва уменията по оцеляване, които са нужни на участниците, за да бъдат действени герои в шоуто, и как човешката психика се адаптира към предизвикателствата, които отиват отвъд здравия разум. Там, в зоната, където да вярваш означава да продължаваш напред, независимо от всичко.
Още едно ревю за книгата има в „Четивото“.
От същия жанр
