Ето затова се навеждам толкова от прозореца към Блок 10, където е тя. Ето затова нейната ръка стиска толкова силно телената мрежа на прозореца ѝ. Ето затова тя обляга глава на дървената рамка. За да не угасне стремежът ѝ към мен, да не угасне копнежът ни към онези обвити в мъгла сини планини.
Няма съмнение, че „Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис привлече отново интереса на световната четяща публика към ужасите на нацистките концлагери и основно към най-известния лагер на смъртта, но и в предишни години имаше книги по темата, например „Момчето с раираната пижама“ на Джон Бойн. Това и 75-тата годишнина от освобождаването на лагера е в основата и на издаването на мемоара „Последна спирка Аушвиц“ на лекаря Еди де Винд, който се е появил на холандски непосредствено след войната, но вън от ограничен кръг оцелели и техните близки не е привлякъл особено внимание. Преоткрит в наши дни обаче, той излиза на над осемдесет езика едновременно и се отличава с прямотата на думите на очевидеца – на лагерника, който след бягството на нацистите прави всичко по силите си да продължи да помага на техните жертви, а вечер и нощем пише своите спомени, докато е още зад оградата на лагера, където е преживял най-крайните емоции: от върховното щастие до смазващото отчаяние.
Де Винд си измисля герой, през чиито очи разкава своята история – навярно не е имал силата да описва от първо лице своите страдания, а и към момента на писане той не е и подозирал. че неговата любима все пак е оцеляла, след като е отведена от нацистите в печално известните маршове на смъртта в края на войната. Той започва отдалеч, от качването във влака, който ще ги отведе към Полша, а сетне пристигането и постепенното осъзнаване на истината, която ги заобикаля. Образованието му го спасява от някои крайности, през по-голяма част от времето той помага като медик на други хора, но не и преди да изпита много от страданията, предвидени за лагерниците, сред които непосилен труд, съчетан с постоянен глад и непредизвикани унижения. Де Винд не се стреми да предизвика емоционален отклик у читателя, той просто описва простичко своите преживелици, това, на което е бил свидетел, неговата гледна точка не е мащабна, км целия лагер, а а ограничена, до няколко блока и хората в тях, но за сметка на това дава представа за начина, по който са живели и умирали хората там.
Любовта му към Фридел, настанена в съседния блок, където се извършват експерименти с жени, е това, което го държи, и когато пише за нея, той си позволява поетичност, която липсва в другите части на книгата. Рискованата игра с охраната, за да може да размени бележки с нея, или пък дори да я види и докосне за миг, го занимават постоянно, а ужасът, че и тя може да стане жертва на някой извратен псевдонаучен опит, тегне и над двамата. Показателно е, че когато тя е преместена да работи при вредни за нея условия, той отива при командващия нацист да го помоли да я освободи от тази повиинност – и той, за почуда, се съгласява. Де Винд дори не знае името му или просто не счита за нужно да го напише – за него Менгеле не е ангелът на смъртта, в който се превръща след войната при разкритията за опитите му.
„Последна спирка Аушвиц“ според мен не може и не бива да бъде съдена за литературната ѝ стойност, макар че далеч не е лишена от такава, което бе изненада за мен. Това е мемоар, писан от един дълбоко наранен човек при абсолютно нечовешки условия, направо е непонятно как е успял да систематизира мисълта си в четивна история при тези обстоятелства. Но силата на човешкия дух, поставен при абсурдни обстоятелства, е неподозирана – понякога той се срива, понякога той се извисява. Или както самият Джон Бойн казва: „Описанията на Де Винд на хората и преживяванията им в Аушвиц – на затворниците, на охраната, на оградите, на храната, на татуировките, на душовете и на касапницата – предлагат дълбоко вникване в един човек, който е бил наблюдателен, докато го наблюдават, и който вероятно без дори да има намерение, е съхранил спомените си за момента, когато думите ще победят нацистите, когато техните престъпления е трябвало да бъдат извадени на показ, за да не се допуска да се случат отново.“
Стойностни са и допълнителните материали към спомените на Де Винд – неговата история преди и след войната от близките му, коментара на Бойн, както и статията на лекаря за психологията на сблъсъка със смъртта, част от неговата активна дейност през останалата част от живота му да осмисли случилото се и да предаде достоверен спомена за него.
–
Ще използвам случая да спомена още една книга по темата, вече роман, която излезе в началото на годината, но не сварих да пиша за нея – „Приспивна песен в Аувшиц“ на Марио Ескобар. Бях взел правата за нея още преди излизането на „Татуировчикът…“ и преди да се развихри вниманието към нея, така че я задържах със седем-осем месеца, нямаше смисъл да се блъскат по рафтовете на книжарниците. За мен тази книга бе важно да излезе, защото разказва също истинска история – на Хелене Ханеман, германка, омъжена за циганин, която доброволно следва него и децата им в Аушвиц. Разпределена в циганската част на лагера, тя не се предава на страданията, а успява да организира нещо като детска градина, с която да даде поне малко радост на децата, попаднали в ада. Смела и борбена, а и все пак до известна степен защитена от нацистката идея за чиста кръв, тя прави всичко по силите си да облекчи участта на хората около себе си. Но в крайна сметка това е методично организиран лагер на смъртта и грабливата сянка на газовите камера пада и върху тях. Рядък пример за крайна саможертва, това е роман, който показва едно относително непознато лице на лагера.
От същите жанрове
