Първата ми среща с Брандън Сандерсън сред брулените от диви вихри страници на „Пътят на кралете“ беше повече от вдъхновяваща. Още от нея стана ясно, че няма да е последната, защото, редом с Джо Абъркромби и Патрик Ротфус, Сандерсън се нареди сред личните ми фаворити в нововъзникналата ми фентъзи страст. Е, след първите две книги от „Мъглороден“ (тъкмо почнах третата) мога смело да кажа, че именно той ми се нрави най-много, защото съумява безмилостно ме сграбчва и изнудва перфидно да изчитам немалки книги на един дъх, да пренебрегвам всичко, всичко и да летя сред мъглите, мятайки монети насам-натам.
Първата книга от трилогията – „Последната империя“ – е началото на нещо голямо и това си личи още от първите страници. Не бях виждал автор, който така внимателно да изгражда чудноват свят, който е подвластен на магията, но самата тя е сложена в удобни, изучаеми и разбираеми рамки, така че сама по себе си е наука. В този свят нощем властват странни, вихрени мъгли, а денем често има саждопади, които погребват всичко под себе си, ако не бъдат постоянно и изнурително чистени. Следствие на тях растенията са кафяви, а слънцето – червеникаво и слабо – трудно ги пробива. Легендите казват, че това не винаги е било така, но това са си само легенди, разбира се.
Последната империя е тиранично политическо образувание, следствие на митична битка срещу неясно зло, наричано Дълбината. Победителят от битката е лорд Владетелят, абсолютен властник, който над 1000 години управлява с твърда ръка, делегирайки малка част от властта си на шепа благороднически фамилии, които от своя страна потискат жестоко останалото население, наричано скаа – животът на които е твърде малко различим от робство. Плахите опити за съпротива са лесно смазвани, а надеждата за сваляне на безсмъртния, считан за бог, властник липсва.
Властта на благородниците произтича от аломантията – способността да горят в тялото си метали и сплави, които им дават невероятни качества. Тя се предава по наследство и обикновено дава способността да се гори един метал или сплав, в зависимост от вида на кой/ято аломантът е способен на различни неща – да Тласка/Дърпа метални предмети, да Усмирява/Размирява чувствата и емоциите на околните, да получава огромна физическа сила, да изостря рязко сетивата си или пък да скрива всички други аломанти около себе си в Меден облак, сред който магията им е незабележима. Един метал е най-важен – атиум, – той дава възможност да се надникне в близкото бъдеще за кратък период от време и прави боеца практически неуязвим – затова е и безбожно скъп. Както може да се досетите, истинските герои в книгата са Мъглородни – малцината, които могат да използват всичките метали или сплави и съответно са по-опасни от цели армии.
Срещу последната империя се възправят двама скаа-Мъглородни, и двамата незаконни деца на благородници, които по прищявка на съдбата получават този ценен дар и най-важното – оцеляват, защото почти всички жени, с които благородниците спят, са убивани бързо, за да се избегне именно раждането на деца без синя кръв, но с аломантични способности. Единият е Келсайър, изпечен крадец, който в променливи съюзи с други непокорни аломанти успешно ограбва благородниците и съумява да се измъква от силовата структура на Последната империя – инквизиторите от Стоманеното министерство, които също придобиват по някакъв начин мощни мъглородни умения, макар и изглеждайки чудовищно със стоманени гвоздеи в главата. Другият – и по-важен – аломант е Вин, момиче, израсло при кошмарни условия сред криминалните слоеве в столицата Лутадел. Открита от Келсайър, Вин бързо ще започне да осъзнава какви невероятни сили крие в себе си, но това не ще й помогне да се справи с травмите от миналото си, изпълнено с побоища, страх, изнасилвания и постоянна опасност за живота.
Келсайър си има кривините в миналото, но кошмарен престой в Хатсинските ями, единствената мина за атиум, където губи любимата си, го отрезвява. Той събира екип безумци около себе си и задейства сложен план за сваляне на Последната империя и Лорд Владетеля. Възможността да го направят е само една, а шансовете са около нулата, особено когато скаа – подчиненото население – просто не желае да усложнява така и така кошмарния си живот. Въпреки това групата започва да действа и не се спира пред никое препятствие – а такива Сандерсън им поставя твърде много. А кръвта се лее и лее…
Чудовищният талант на Сандерсън е съсредоточен върху Мъглородните и техните умения. Използвайки металите, те могат да летят, оттласквайки се от всякакви метални предмети, дори дребни монети, а битките между тях се превръщат в главозамайващи лупинги и зашеметяващо сложни действия и контрадействия. В миг разпалвайки и загасяйки погълнатите метали/сплави, мъглородните политат сред мъглите, обстрелват се с различни метални предмети, удрят се с чудовищна мощ, правят наистина фантазии – и да, това го виждах в главата си чисто и ясно – този автор просто умее да описва невероятни битки. Мъглородните са почти неуязвими за обикновените хора, дори и те да са Мътни убийци – обучени да се бият с алманти воини. Въпреки това те са твърде зависими от атиума – ако само единият има този рядък и адски скъп метал, чиито добив и разпространение се контролира от Лорд Владетеля, другият е безпомощен, защото всеки ход е предвидим.
Естествено, както си е редно, Вин е невероятно талантлив аломант и в протежение на книгите ще открие нови приложения на възможностите си, както и начини да се справи с ограниченията им. Но през цялото време същинската битка е в главата й – Сандерсън описва страховито нейната лична борба с демоните, с което ми напомни за чудесния Патрик Нес. И показва, че само човек, надмогнал себе си и страховете си, може да победи своите врагове.
Ок, спирам – мога да изпиша още хиляди думи и дори няма да съм засегнал всичко, което авторът е заложил сред тази трилогия – има още цяла една раса, способна на много различни неща, използвайки металите и техните сплави, има чудовищни колоси, странните същества кандра, способни да променят облика си, а саждите денем и мъглите нощем оформят този свят като чудовищно мрачно място.
За съжаление в момента цялата трилогия е изчерпана и само мога да се надявам, че ще видим допечатка в близко бъдеще – взех книгите от един приятел, но искам да ги имам… не – ТРЯБВА да ги имам!
–
Още куп ревюта за книгата има в „Драконов полет“, „Цитаделата“(този текст просто трябва да бъде редактиран, кошмарно много грешки има в него, ако и да е добър) , „Приумици“, „TANSTAAFL“, „За книгите“, вероятно и в други, които не излизат на първите страници на гуглето.
