Миналата седмица младият блогър Жоро написа интригуващо ревю за книгата, а когато отидох на голям купон в петък, тя ме чакаше с името ми, надраскано на залепено върху яката корица листче. Няма как, взех я (че и един луксозен том на Борхес забърсах пътем) и още в лежерната слънчева събота я отнесох с удоволствие. „Последната лъжа“ ма Стивън Уайт е чудесно написана и завъртяна психологическа кримка, която не те кара да изтръпваш от ужас, а по-скоро предлага префиненото удоволствие на чисто интелектуалните възможности да бъде разплетена загадката.
Главен герой в романа е психологът Алън, през чиято гледна точка тече и разказът и чиято професия обагря случващото се – всяка дума, всеки жест, всяко премълчаване за него е знак за нещо и той просторно в мислите си гради теории и предположения, които напасва към новите факти, които научава. Той има проблем с новите си съседи – арогантен адвокат с широка медийна известност и неговата съпруга, – а точно в тяхната къща става и белята, около която се завърта интригата: след голямо парти една жена твърди, че е изнасилена, но вместо шумен скандал нещата са светкавично прикрити и всеки, който знае нещо, има мотив да мълчи. Алън знае, че при съседите му се е случило нещо, но му трябва време и много разговори, докато открие какво е станало, кои са участвали и защо е цялата тази тайнственост.
Използвайки уменията си на психолог, той започва да събира късчета информация от различни хора, свързани със случилото се, като умело не допуска всеки от тях да научи колко други неща всъщност знае. Картината ту се изяснява, ту пак се замъглява, а нещата се усложняват допълнително с още две престъпления, второто от които кърваво убийство, а на хоризонта пред Алън стои борба както за семейството му, така и за собственото му оцеляване изобщо.
Под повърхността на кримката обаче има и дълбини. Романът видимо обследва територията на социалните маски, които си слагаме и сменяме непрестанно – едни сме с близките, други в работата, трети в компания и т.н. Героите на Уайт са точно такива многомаскови личности, като особено Алън е изправен пред още по-голям проблем: той научава различни детайли от този и онзи, но трябва да помни с всеки какво е научил и какво трябва да прикрива, че знае. Тази виртуозност отвежда направо до мисълта за разцепване на мозъка (и до връзка със „Слепоглед“ на Уотс, разбира се) и на личността на отделни късове, които обаче не се напасват добре като в класически пъзел.
Книгата е лека и приятна, чете се бързо, особено заради факта, че огромна част от действието са диалози – Стивън Уайт е от добрите писатели, които нямат нужда да кажат пряко нещо на читателя, безсилни да го вмъкнат другояче, а напротив – умел разказвач, той гради образите си чрез техните думи и действия. Видях, че авторът има още цял куп книги със същия главен герой, надявам се да видим още от тях.
Интересни паралели изникваха в главата ми с две наскоро прочетени други криминални книги – „Не казвай сбогом“ на Джилиан Флин и „Убиец назаем“ на Лора Лазар. И в трите изначалното събитие е неясно изобщо като случване, а замесените в него се разкриват постепенно. Реално последната ми хареса най-много, може би защото действието си беше близко до нашата действителност, но по отношение на писателски майсторлък Стивън Уайт е далеч напред. Единственият му проблем е, че не успя да ме заинтригува наистина, нямаше чак такава тръпка в четенето и разкриването както на случилото се, така и на проблемите, в които се забъркват пътем героите му. Катран в кацата с мед са и немалкото пунктуационни грешки в книгата, които ме дразнеха непрестанно.
От същите жанрове
