Защото изведнъж ми се струва, че ако това наистина е краят, ако осъществяваш последната миграция не само в собствения си живот, но и за целия биологичен вид, пред нищо няма да се спреш. Дори когато си изморен, изгладнял и обезверен. Просто отиваш още по-далеч.
„Последната миграция“ на Шарлот Маккконъхи ми бе изрично препоръчана от преводачката Надежда Розова – и съм ѝ наистина благодарен, че ми отвори очите за това крехко, деликатно и вълнуващо преживяване, което за мен се родее с модерни класики като „Пилето“ на Уилям Уортън и „Песента на моряка“ на Кен Киси. В близкото бъдеще светът е вече дълбоко сред шестото измиране, за което учени като Елизабет Колбърт алармират в наши дни, един след друг познатите животински видове изчезват, а загубата на птиците е може би това, което е най-забележимо. Една жена жадува да проследи последната миграция на полярните рибарки, които пресичат цялото земно кълбо от милиони години – но е дошъл краят и на тяхната история.
Франи Стоун е особена птица още от първите страници. Тя трескаво търси кораб в Гренландия, който да я поведе по дирите на рибарките, като е готова да се справи с всяко препятствие по пътя си. Съдбата я среща с Енис Малоун, затворен в себе си капитан Ахав, който е от малцината, които бродят из вече опразнените от риба морета и мечтае за невероятната вече възможност да има слука. „Докъде е готов да стигне Енис, за да постигне каквото иска, да се сдобие със своя митичен Златен улов? Какво ще пожертва?“, пише Макконъхи. Франи е приета на борда на неговия „Сагани“ заради обещанието ѝ, че полетът на рибарките ще отведе обезверения екипаж до добър улов – самите те по един или друг начин знаят, че също са поели на последното си плаване или миграция, защото на всяко пристанище протестите срещу дейността им неумолимо тласкат събитията към пълна забрана на риболова. Всеки от хората на борда има по някоя своя тайна, но най-голямата е на Франи – и Макконъхи ни я разказва с ретроспективни епизоди от миналото, в които в опознаваме в пълната ѝ чудатост. И няма как да не я заобичаме така, както тя обича своите птици, поели в сетния си път.
Струва ми се, че „Последната миграция“ е това за птиците, което е „Дървесна история“ на Ричард Пауърс за дърветата – апел за действие, преди да е станало твърде късно. Едновременно с това обаче книгата е далеч от приключенска, точно обратното, тя е силно меланхолична, съзерцателна, описва едно обречено бъдеще, което ми напомни силно на подобната атмосфера на „Стъкленият хотел“ на Емили Сейнт Джон Мандел, но със силен фокус върху вътрешните емоции на Франи и нейната трансформация. И любовта – нека не я забравяме, за красива любов пише Шарлот Макконъхи, за странна, неразбираема, но истинска любов между две особени птици.
Много ми се иска да видим на български и следващата ѝ книга, „Once There Were Wolves“.
От същите жанрове
