У нас се е насложил някакъв негативизъм към хумора, особено ако е насочен към сериозни теми – а всъщност пародирайки ги, отразявайки в криво огледало, той показва истинската им същност. Точно това прави в книгите си Йордан Свеженов – смесва леки, четивни сюжети с важни и наболели теми, и докато се смееш, няма как и да не мислиш по тях. Резултатът е амалгама, каквато не съм срещал у наш автор досега. И това далеч не е само мое мнение – досега всеки, който е чел „Революция с аритмия“ или „Анархия на три морета“, ми е споделял възторга си, едно лошо мнение не съм чул за тези книги, и това е показателно. Затова и очаквах с нетърпение да направим и третата му книга – „Последната олимпиада“ излиза с чалната корица от Живко Петров, която отразява вирусно-забавната ѝ същност.
Свеженов ни среща отново с колоритните си мургави герои, които, следвайки вековните си инстинкти, отново се намесват в международни скандали. Само че този път целта не е катедралата в Кьолн или Варна – целта е целият свят. Луд учен иска да погуби света, отприщвайки пандемия без аналог – а каква по-удобна цел от мястото, където ще е събран целият свят през задаващото се лято – Рио де Жанейро. Разработен е смъртоносен щам, който трябва да бъде доставен до Бразилия, а за тази цел е нужен самолет. И той се намира, но нещата са по-сложни от очакваното. Същевременно мургавата задруга се опитва да продаде лимузината на Тодор Живков, да сложи ръце на старо ядрено оръжие, с което новосъздадената Циганска империя на Балканския полуостров да закрепи статута си и да сбъдне бляновете на един пишман депутат. Но всичко това може да прочетете и от задната корица, не искам да ви разкривам какви лъкатушения следва сюжета, обратите и забавните идиотщини, които се сипят от всички страни, докато светът преживява последните си дни.
Сериозно и без шега – „Последната олимпиада“ носи заряда на експлозивен трилър, но е забавна като сръбска комедия, в която абсурдите са реални и умиляващи. Щастлив съм, че Свеженов продължава да развива стила си, че идеите му изглеждат наистина неизчерпаеми, а в романите му малко по малко изчезва локалността – те стават глобални и универсални, точно както ми се иска. Героите му са познати от нашенската версия на реалността, но нямат страх да шетат по цялата планета – и навсякъде да носят своя колорит и безкраен жизнен оптимизъм. Те са оцеленци, защото са минали през школата на всякакви управления, строеве и социални експерименти. Затова са и неизтребими – понякога буквално.
Да му мисли Дилма Русев – върху нея и държавата ѝ ще връхлетят не само терористи, но и нашенци. Не е ясно кои са по-страшни 🙂