За „Последната територия“ на Момчил Николов вече се говори и ще се говори много – една от най-мащабните и основателно-амбициозни български книги на десетилетието е, за повече ще видим. Какво се чу досега – два прекрасни текста на Силвия Недкова във „Всичко за книгите“ и „Площад Славейков“, ревюта в „Аз чета“ и „Под моста“, а в канала на ArtLive media в YouTube може да изгледате и цялата премиера от миналия петък в „Перото“, препоръчвам особено началото, където трима чудесни актьори пресъздават сцени от книгата… след това основно говоря аз, но пък и авторът е на сцената, та вие си преценете. Не е случайно, че ви насочвам другаде още в началото – искам да е ясно, че не говоря чисто субективно: след „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев това е следващият голям, надбългарски и абсолютно европейски по дух и природа роман, а Момчил спокойно и със самочувствие пише с размаха на най-добрите автори, които чете светът. Сериозен съм, както никога.
Всъщност ми се ще да разкажа как тази книга се озова при мен, поучителен разказ от кухнята на книгоиздаването е, ако не ви се чете, прескочете този абзац. Вече описах ситуацията пред събралите се гости на Момчил в петък, ще повторя за вас. Беше преди точно година, мястото отново „Перото“, час-два след полунощ. Бяхме книжна компания, логично – пиехме и пречехме на хората, които искаха да почетат на спокойствие. С Момчил се оказахме един до друг… и се скарахме. Да, сериозно. Той ме попита защо не сме направили необходимото за романа „Лисицата“ на Галин Никифоров (срам ме е, че още не съм го чел) и ми каза, че има нов голям ръкопис, но няма намерение да го даде на „Сиела“, макар предните му книги да са при нас. Аз кипнах и му наговорих едни, описах му колко промени протекоха в издателството и колко се е променило отношението към книгите и авторите. Не се сбихме, и двамата сме височки, щеше да е гледка. След месец Момчил все пак се съгласи да се срещне с мен и Захари в офиса, а ми прати и ръкописа си с енигматичното име „ТХ 910“. Четох книгата по празниците в края на миналата година и още след първите няколко десетки страници (предстояха още мнооого) звъннах на Зак и му казах, че ще направя всичко, за да задържим Момчил при нас – романът беше чутовен в „суров“ вид. И тук отварям една голяма скоба – нещо, за което говорих и на премиерата: твърде много творби от наши автори излизат именно в този си вид, без сериозна редакция, само с една корекция и замазване на по-грубите грешки. И аз съм правил така книги по една или друга причина (най-често, че нямам кой да свърши тази тежка и отговорна работа по щателна редакция, неблагодарен, времеемък труд е). Затварям скобата с това, че Момчил ме впечатли силно със съгласието си да не бързаме с романа му, да не го издаваме бързо, след месец-два, а да премине през сериозна работа и да остане чак за есента. Това далечно планиране е нещо, за което само мечтаех преди и съм щастлив, че е вече възможно – защото то е в основата на това крайният продукт да си заслужава, да е изпипан и обмислен от всички страни. И така, Момчил и вездесъщата Ганка Филиповска работиха цяло лято по този роман, благодаря и на двамата за абсолютната отдаденост на този важен процес. И се стигна до корицата на Дамян, която придаде завършеност на тези месеци усилия… Омръзнах ли ви с тия глупости? Добре, да поговорим за романа.
Не може да се опише накратко „Последната територия“, а и не бива. Романът е мозайка от две или три отделни истории (не мога да реша дали животът на Елена е самостоятелна история, вие сами ще прецените), които през по-голямата част от протежението на книгата привидно нямат отношение една към друга, но в един момент се сблъскват като в адронен колайдер – от разхвърчалите се субатомни частици светът се завърта около оста си и всичко неясно до момента се намества отведнъж. Завиждам отсега на всеки търпелив читател, който стигне до този момент – и предвкусвам физиономиите, които ще грейват. Това е майсторлък и нищо по-малко – да увлечеш читателя в лабиринт от събития и герои и в един момент да го изведеш на място, откъдето ще види своето лутане в съвсем различна светлина. И ще признае в себе си, че не е подозирал нищичко от истината.
Началото на романа е в жанра мистерия – един мъж се буди в Барселона… ще прочетете повече на задната корица, но имайте предвид, че няма да ви кажа нищо за Богинята. В края си тази част е чист анархистки трилър с мощно антиконсумеристко послание, едни чукове се размахват и витрини на банки се пръсват на парчета. Следва връщане назад за трагикомична социална критика на живота у нас през погледа на един дълбоко счупен човек, а може би просто нормален българин, който се бори с живота като всички – и тази му борба го запраща в един хотел с луд сърбин и всички последствия от колаборацията им; изхвърлен е зад борда и извън граница. А сетне идва историческо-драматичната част, където Момчил отлита далеч от всичко нашенско и описва историята на испанеца Маноло, трагична жертва на талидомида, с объркан, но колоритен живот като на никого друг – и неговия пробив в Последната територия, тази на съня. Този Маноло е същинският център на книгата – и без крайници той е по-действен от безброй здрави, прави хора, и без наглед шанс в живота той реализира себе си и своя потенциал отвъд представимото.
Всъщност сънищата пронизват като блестящи остриета цялата книга – за разлика от много други книги те не служат да показват несъзнаваните желания на героите; точно обратното, често те са по-съзнателната част от животите им и са по-важни от „реалността“. И ако Момчил избира да не ни разкаже една от историите от гледна точка на Елена, то тези на българина и Маноло изграждат достатъчно, за да покажат и нейния сблъсък със света, и да обрисуват съдбоносния катализатор, който е тази трагична жена, и последствията, които целият свят ще усети в пропадането си към края – или новото начало.
В края е (анти)утопията. Погледът напред. Който сумира прежните страници и обръща света с хастара навън. Думичка не мога да ви кажа за това, разбира се. Важно ми е обаче, че ще има хора с познания в психологията – и основно юнгианството (самият Юнг се появява в кратък, но важен епизод в книгата), които ще припознаят архетипите, на които Момчил изгражда своите герои и техните действия. Важно ми е, че ще има хора, които са чували за прословутия мъж, когото хиляди по света са сънували и описват на своите психолози (ок, ще ви и издам и че ще има хора, които знаят, че това е градска легенда и не е съвсем истина… или?). И най-вече важно е, че Момчил Николов има компетентността, усърдието да отдели години за проучвания и писане, волята да не се задоволи с нищо по-малко от историята си в пълния ѝ размах, да не мисли „кой ще чете това сега?“, а да действа смело, както му повеляват таланта и уменията му.
Гордея се, че имам малък дял в излизането на тази книга у нас – всъщност две четения, между които бе свършена практически цялата работа. Благодаря на Момчил, че се довери, че ще направим нещо страхотно заедно. Направихме го и ще правим и занапред. И вярвам, че ще го оцените. „Последната територия“ очаква своите смели и търпеливи читатели. Това е роман-събитие и нищо по-малко.
От същия автор
Още по темата
